Крахът на титаните [bg]

III

Мод се намираше в дома на Съсекс, където група влиятелни консерватори — депутати и перове — се бяха събрали в малката гостна на херцогинята за чай, когато Фиц влезе, преливащ от гняв.

— Аскуит и Грей се предават! — Той посочи към един сребърен поднос за сладкиши. — Разпадат се като тази торта там. Ще предадат приятелите ни. Срамувам се, че съм британец.

Мод се страхуваше от това. Фиц не бе човек, които прави компромиси. Вярваше, че Великобритания трябва да заповядва, а светът — да изпълнява. Отвращаваше се от идеята правителството му да преговаря с други правителства като с равни. За нещастие твърде много бяха съгласните с него.

— Успокой се, Фиц, и кажи какво е станало — обади се херцогинята.

Фиц обясни:

— Аскуит е изпратил писмо на Дъглас тази сутрин. — Мод предположи, че става дума за сър Чарлз Дългас, началник на Имперския генерален щаб. — Премиерът ни иска да се знае, че правителството ни не е обещавало да изпраща британски войници във Франция в случай на война с Германия!

Мод, бидейки единственият либерал сред присъстващите, се почувства задължена да защити правителството.

— Но това е вярно, Фиц. Аскуит просто изяснява, че имаме различни възможности за действие.

— И каква, за Бога, беше целта на всички тези преговори с френските военни?!

— За да проучим възможностите! За да разработим планове за различни ситуации! Преговорите не са договори — особено в международната политика.

— Приятелите са приятели. Великобритания е водеща световна сила. Не е задължително една жена да разбира подобни неща, но хората очакват да защитим съседите си. Като джентълмени ние презираме всеки намек за измама, би трябвало да имаме същото отношение и като държава.

„Такъв род приказки все още можеха да въвлекат Великобритания във войната“, каза си Мод и потръпна от уплаха. Просто не можеше да накара брат си да види опасността. Обичта им винаги се оказваше по-силна от политическите им различия, но сега и двамата бяха тъй разгневени, че можеха сериозно да се скарат. А когато Фиц се скараше с някого, никога не се сдобряваше отново. И все пак той щеше да отиде на фронта, да се бие, може би да умре, застрелян, наръган, взривен. И той, и Валтер. Защо не можеше да го види? Направо й идеше да крещи.

Докато тя се мъчеше да облече всичко това в думи, един от другите гости заговори. Мод го познаваше — Стийд, редактор на международния отдел на вестник Таймс.

— Мога да ви кажа, че има мръсен немско-еврейски международен финансов опит вестникът ми да бъде принуден да пише в полза на неутралитета.

Херцогинята сви устни. Не й се нравеше езикът на булевардната преса.