Игра на духове [bg]

- И какво, ако бях ангел? - попита веднъж Колекционера.

- Това ли си?

- В интерес на истината, вече не мога да кажа. Може би съм само това, което другите искат да бъда.

Мина много време, докато Елдрич разбере какво трябва да значи това, а откровението дойде от най-неочаквано място: един равин на име Епщайн, който посети Елдрич, докато се възстановяваше от раните си, преди синът му да го отведе на по-сигурно място. В хода на разговора, който сякаш трая само няколко минути, а всъщност продължи почти два часа, Елдрич забрави за болката си, увлечен от сагата за Погребания бог, ангелските Стражи, прегрешили срещу Божествената сила, взимайки си жени на Земята, и размиването на границите между ангели и демони по времето на Втория храм, когато божествените пратеници се превърнали в изкусители, мъчители и палачи. Епщайн се опита донякъде да му разясни кабалисткото учение за ангелите, които не били физически същества, а по-сродни с емоционалните състояния, контролирани и персонифицирани от Божествената сила, така че онези, които навестяват, да виждат онова, което искат или трябва да видят. По този начин сходни същества биха могли да носят видения на утеха, откровение или възмездие, или поне така го разбра Елдрич, макар да трябваше да признае, че се намира под въздействието на обезболяващи и успокоителни лекарства и не можеше да се закълне, че помни всички подробности.

Едно обаче знаеше: онези, които се бяха разбунтували, падналите ангели, се намираха отвъд обсега на Божественото...

Сестрата продължаваше да чете. Казваше се Елизабет. Колекционера го бе уверил в дискретността ѝ, а адвокатът нямаше причина да се съмнява в преценката му. Беше висока и мургава. Въпреки че, взети сами по себе си, чертите ѝ изглеждаха безупречни, те някак си се бяха събрали в непривлекателно цяло, като че ли сглобено от разпилените парчета на различни образи.

Елдрич почувства как се унася, но се опита да запази съзнание. Знаеше, че скоро ще се унесе за последен път.

Елизабет му четеше документите, препратени по имейла от Историческото дружество на окръг Бун. Защо ли ги беше поискал? Не си спомняше. Май имаше нещо общо с един от мъжете, въвлечени в последния конфликт с Питър Маг? Да, това трябва да беше. Семейството му пазеше записки за предсмъртния шепот на един от Братята.

Очите му се затвориха. Една жена протегна ръка към него от мрака, но той не виждаше лицето ѝ. Говореше, но той не разбираше думите ѝ. Знаеше само, че ако вземе ръката ѝ, ще умре. Тя щеше да го дръпне към небитието и животът му щеше да свърши.

Сестрата замълча за миг, за да се прозине. Елдрич я чу, но не отвори очи. Тя продължи да чете описанията на труповете и миризмата на изгоряло дърво и плът, и за малкото момиче, още неузряло, което лежало обгорено в развалините и бълнувало в предсмъртна агония. Една дума обаче го изтръгна от унеса с такава сила, че той стисна сестрата за китката и тя изтръпна от болка.

- Какво беше това? - попита той.

- Кое имате предвид?

- Името, изречено от момичето. Прочетете го отново. Тя плъзна пръст по екрана.