Нощна прегръдка
- Автор: Кениън Шерилин
- Серия: Нощни ловци #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Нощна прегръдка». Краткое содержание книги:
Скъпи читателю,
Животът ми е страхотен. Имам си моето кафе с цикория, моите топли френски понички, както и добър приятел, очакващ обажданията ми по мобилния телефон. След като слънцето залезе, се превръщам в най-опасното същество, дебнещо в нощта: управлявам природните стихии и не зная що е страх. Защитавам невинните и бдя над хората, за да съм сигурен, че всички са в безопасност в един свят, където нищо не е сигурно. В замяна искам само една знойна хубавица в червена рокля, която да не иска нищо друго, освен да се наслади на една нощ с мен.
Вместо това бях блъснат от карнавална платформа на празничното шествие за Марди Гра. Едва не загинах, но една красива жена ми спаси живота. Тя не поиска нищо, освен да сподели една нощ с мен, без обвързване, без дълготрайни ангажименти.
Но напоследък все по-често се улавям, че щом я погледна, започвам да копнея за мечтите си, които бях погребал преди много векове. С необикновените си способности и умението да ме обърква, Съншайн е единствената личност, от която се нуждая. Но да я обичам, означаваше да я обрека на сигурна смърт. Аз съм прокълнат никога да не намеря покой, нито да позная щастието – не и докато моят враг ме дебне в нощта, за да унищожи и двама ни.
Талон Моригантски
— Да.
— Човече, адски е отегчително. Какво правиш, за да не полудееш?
— Обикновено скицирам или рисувам и преди да се усетя, денят е минал и е станало време да се прибирам у дома.
— Е, не го разбирам.
Хората, които не притежаваха артистична душа, обикновено не разбираха.
— Здрасти, Съншайн, имаш ли нещо ново?
Съншайн се обърна и видя Брайди Мактиърни да приближава от срещуположната страна. Висока, едра и пищна, Брайди имаше лице на някой от ангелите на Ботичели. Косата й бе толкова тъмнокестенява, че изглеждаше черна, докато притежателката й не излезеше навън. Тогава се виждаше, че е блестящо тъмночервена. Брайди обикновено я пристягаше с шнола, като оставяше няколко дълги къдрици да обрамчват лицето й.
Истинска сладурана, Брайди бе една от постоянните й клиентки. Дори бе купила някои от картините на Съншайн и бе украсила стените на бутика си с тях.
— Не — поклати глава Съншайн, — съжалявам. Напоследък не съм развихряла въображението си, нито съм рисувала „Джаксън Скуеър“. Най-вече работих върху поръчки на клиенти.
— По дяволите, току-що се нанесох в нов апартамент и се надявах да ми предложиш нещо, което да направи голите стени по-поносими.
Съншайн се намръщи. Брайди обичаше жилището си на „Ибервил“.
— Защо се премести?
— На Тейлър не му харесваше да изминава целия този път до града през нощта, затова реших, че ще е по-удобно, ако живея по-близо до местоработата му.
— Но ти работиш във Френския квартал.
— Зная. Това е една от жертвите, които се налага да правим в името на любовта. — Усмихна се на Съншайн, но си пролича, че беше насила.
Тъкмо от това се боеше Съншайн. Защо винаги жената трябва да се жертва в името на любовта? Защо поне веднъж мъжът да не го направи?
Брайди въздъхна.
— Обади ми се, когато нарисуваш нещо ново, което би ми харесало, става ли?
— Разбира се. Между другото, изглеждаш наистина страхотно. Да не си отслабнала?
Брайди засия.
— Вече съм петдесети размер. Но трябва да ти призная, че постоянно гладувам.
— Да, но пък си супер.
— Благодаря. Тейлър ме записа за часовете по аеробика в клуба му, които са четири пъти седмично. Те също помагат да се свалят много килограми.
— Не ми звучиш особено въодушевена.
Болка засенчи очите на Брайди и тя извърна поглед.
— Честно казано мразя да обличам анцуг и да влизам в стая, пълна с кльощави жени в трика, като че ли изобщо имат нужда да правят тези упражнения. Това ме кара повече от всичко да закопнея за понички със сметанова глазура, напук на всяка диета.
Съншайн прихна.
— Няма нужда да ми го казваш. Лично аз смятам, че трябва да се забрани на всички под размер четиридесет и четири да носят нещо друго, освен панталони от зебло.
Брайди отново се усмихна.
— Като заговорихме за размери на дрехи и кльощави жени, май е време да се връщам в магазина. Грижи се за себе си.
— Ти също.
Брайди се запъти към бутика си.
— Кой беше това? — Вейн се бе изправил и се взираше след отдалечаващата се Брайди с жаден блясък в очите.
Как го правеше? Мъжът, или по-скоро вълкът, се движеше удивително безшумно.
— Името й е Брайди Мактиърни. Собственичка е на бутик на „Ибервил“.
— Тя е… много хубава.
Съншайн бе смаяна, че го мисли. Повечето мъже се плашеха или просто губеха интерес от ръста на Брайди и рубенсовата й фигура. Докато Вейн изглеждаше така, сякаш току-що бе видял супермодел от плът и кръв. Той примигна и отново се отпусна върху тротоара.
— Знаеш ли, бих могла да те запозная с нея.
Вейн я погледна, сетне извърна очи. Но Съншайн успя да зърне проблесналото съжаление в зелените му очи.
— Вълците не общуват с хората. Вие, приятелчета, се плашите до смърт, когато разберете какви сме. Да не споменавам, че жените от вашата раса са твърде крехки. Не бих искал да имам вземане-даване с никоя от вас, от страх да не я нараня или убия, докато се съвкупяваме.
— А хората казват, че аз не си поплювам и говоря, каквото ми е на ума. Господи. Ти просто си плещиш каквото ти хрумне, нали?
— Вече ти казах — аз не съм човек. Нямам вашите задръжки.
Предполагаше, че е вярно. Но беше жалко. На Брайди щеше да й се отрази добре да има мъж, който да я приема такава, каквато е, да не я подлага постоянно на строга диета, нито да й предписва убийствени упражнения.