Невидимото братство
- Автор: Ауст Курт
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Невидимото братство». Краткое содержание книги:
В центъра на Париж е извършено показно самоубийство. Скоро след това близките на мъртвата, застреляла се пред очите на десетки шокирани свидетели, започват да получават кодирани съобщения и безценни пратки от нея.
Един брилянтен математик трябва да разчете шифрованите послания, получени от жената, която не е преставал да обича. За да разбере причината, накарала я да пожертва живота си.
Защо триста години след смъртта на Исак Нютон неговите окултни и алхимични тайни са толкова ценни и опасни?
Зад завладяващия сюжет на този напрегнат роман са скрити реални факти и документи, свързани с тайните занимания на гениалния Нютон. Векове по-късно е открит мистериозният код, използван от него, за да скрие откритията си в областта на непозволените науки.
Тя отвинти капачката на бутилката с безалкохолно и го изпи цялото. Симон Латур се бе умълчал, очевидно беше потънал в мисли и наблюдаваше сивия пейзаж, който минаваше покрай тях през прозореца. Дали онзи, който постоянно я следеше, не бе някой невидим брат? Някой невидим брат ли бе ровил из книжата й в офиса? Но защо? И те ли издирваха формулата на Нютон? Не, сто на сто това бяха глупости. Откъде можеха да знаят, че тя я търси или я беше намерила? - чисто и просто не бе възможно, никой не можеше да го знае. Не го беше споменавала пред абсолютно никого.
Освен това: Кой беше всъщност Симон Латур?
Някакъв глас дълбоко в главата й нашепваше, че трябва да забрави за Нютон и всичко свързано с него, да изгори записките си и по най-бързия начин да се прибере вкъщи при мъжа и децата си. Нека други се интересуват от гения и тайните му. Стига вече е била Нютонов нърд.
Тя обаче обичаше работата с този гений..., а и не трябваше ли да рискуваш, за да спечелиш?
Глава 68
- Когато влязох в апартамента, Евен Вик стоеше наведен над трупа с кръв по ръцете. Беше побеснял, обезумял, замахна към мен и каза думи, които не бих желал да повтарям в съдебната зала. Всичко сочеше, че малко преди това бе излял яростта си върху майка си. - Евен си спомняше, че сержант Молвик не откъсваше очи от съдията, докато говореше.
Прокурорът направи крачка напред и попита дали в апартамента е имало и други хора.
- Баща му - отвърна Молвик. - Свере Вик спеше в леглото си.
Прокурорът си записа нещо в тефтера и попита сержанта дали може да опише по-подробно състоянието на бащата.
- Спеше - отвърна Молвик. - Нали току-що го казах.
- Да, но не е ли вярно, че е бил доста пиян? И не е ли вярно, че е имал кръв по дрехите и ръцете си?
- Той спеше и съвсем очевидно не е бил в състояние да причини нещо подобно на съпругата си.
- Ти не си пристигнал пръв на местопрестъплението, сержант Молвик. Всъщност дори не си бил на работа него ден. Защо показанията ти така силно се отклоняват от тези на другите двама полицаи, които чухме днес?
- Били са измамени от младежа, той е голям хитрец, втълпил им е, че го е направил Свере Вик. Аз обаче съм негов партньор от десет години - единайсет, за да бъдем точни - и знам, че Свере обичаше жена си. Не би направил нещо подобно. Затова пък синът... - тук Молвик изгледа Евен с поглед, който приличаше на бащиния му.
- Мразеха ме заради знанията ми - измънка Евен и се завъртя в леглото, понеже болките в стомаха започнаха отново. Беше се пъхнал дълбоко под юргана, свил крака до гърдите си. Лежеше скрит от деня и светлината. Опитваше се да накара главата си да забрави думкането около окото, мозъка, който удряше по черепа и искаше да излезе. -Мразеха го, свинете им, мразеха ума ми; понеже учителят ми даваше допълнителни уроци. Защото още във втори клас можех да смятам по-добре, отколкото те някога биха могли. Защото ме наричаха гений. Директорът дойде у дома, смяташе, че трябва да започна гимназия една година по-рано. Свинята ме мразеше, защото не посмя да откаже. Той и проклетият му партньор ме мразеха, защото бях различен.
Евен се втренчи в мрака под юргана. Очите му бяха сухи и пареха в задушливата топлина. Той премигна.
- Аз я ударих - промърмори, - аз ударих полицайката. - Звукът от строшения череп не напусна ушите му месеци наред, караше го да се събужда с писъци посред нощ. Налагаше се Май да го прегръща и люлее, докато заспи.
Май! Боже, колко му липсваше! Ако имаше Бог, той щеше да даде всичко, за да си я върне, за да го обгърне с ръце отново. Щеше да наруши обета си да нямат деца, щеше да направи всичко, което тя пожелае, да изтика цялата чернилка наяве, да й разкрие всичките си тайни и да я накара да прогони злото със силата на добротата си.
- Аз я ударих - смънка отново. - Но си мислех, че е мъж. Чак на следващия ден прочетох във вестниците, че полицайката е била жена. Както седеше на коня, нямаше как да видя... Не знаех...
Скри лице в ръцете си, лежеше съвсем неподвижно. Пред очите му се редяха образите на жени: майка му, полицайката, Май, Сюзан. Последната не искаше да изчезне, прогаряше ретината му. Сюзан, защо пък тя трябваше да умира? Колко голяма бе неговата вина? Колко силна бе способността му да твори зло? Дали смъртта й имаше нещо общо с преследвачите на Май? Не можеше да проумее как...