Фондация и Земя
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фондация и Земя». Краткое содержание книги:
Пелорат гледаше нагоре и Тривайз проследи погледа му. В стената имаше издълбани знаци, които само историк можеше да разчете.
— Удивително — каза ученият. — Отпреди двадесет хиляди години са, но тук, защитени от слънцето и влагата, са се запазили все още добре.
— Не и за мен — вметна Тривайз.
— Това е на старопис и даже за онези времена е твърде натруфено. Нека да видим… седем… едно… две… — гласът му затихна почти до мънкане, после отново се проясни:
— Изброени са петдесет имена, а се предполага, че е имало точно петдесет космонитски планети и това е „Домът на световете“. Смятам, че тук са записани имената на петдесетте космонитски свята, вероятно по реда на основаването им. Аврора е първа, а Солария последна. Обърни внимание, че има седем колони с по седем имена в първите шест и осем в последната. Сякаш са планирали схема седем по седем и са добавили Солария впоследствие. Догадката ми, стари друже, е, че този списък датира от времето преди Солария да бъде тераформирана и заселена.
— А коя е планетата, на която стоим? Можеш ли да познаеш?
— Както сам забелязваш, петото име отгоре надолу в третата колона, тоест деветнадесето по ред, е записано с малко по-големи букви от останалите. Съставителите на списъка изглежда са били достатъчно егоцентрични, за да се поизтъкнат с планетата си. Освен това…
— Какво е името?
— Доколкото мога да го разчета точно, пише Мелпомения. Напълно непознато за мен име.
— Би ли могло да означава Земята?
Пелорат поклати енергично глава, но за съветника това остана скрито поради скафандъра.
— В старите легенди за Земята се използват десетки думи. Гея е една от тях, както вече знаеш. Също Тера, Ерда и така нататък. Всичките са кратки. Не ми е известно нито едно дълго име или нещо, което да наподобява съкратен вариант на Мелпомения.
— Значи се намираме на Мелпомения и тя не е Земята.
— Да. Освен това, както бях започнал да ти разправям, още по-показателно от големите букви е, че координатите на Мелпомения са дадени като 0; 0; 0. А е прието те да се отнасят към собствената ти планета.
— Координати? — Тривайз беше слисан. — В списъка са дадени и координатите?
— Към всяко име са посочени три цифри и предполагам, че това са координати. Какво друго могат да бъдат?
Съветникът не отговори. Отвори едно малко отделение в скафандъра си, намиращо се върху дясното му бедро, и извади компактен апарат, свързан с кабел към отделението. Вдигна го към очите си и внимателно го фокусира върху надписа на стената. Ръкавиците превърнаха това действие в неособено лека задача.
— Фотоапарат? — попита историкът.
— Ще подаде образа направо на корабния компютър — отвърна Тривайз.
Той направи няколко снимки от различен ъгъл и каза:
— Трябва да се кача по-високо. Помогни ми, Янов.
Пелорат сплете ръцете си като стреме, но съветникът поклати глава.
— Няма да издържиш тежестта ми. Застани на четири крака.
Ученият с усилие го направи, а Тривайз прибра фотоапарата, също доста трудно стъпи на раменете му и оттам се покачи на пиедестала. Разклати леко статуята, за да провери устойчивостта й, после сложи единия си крак на сгънатото й коляно и се оттласна нагоре, за да се хване за безръкото рамо. Намирайки опора за пръстите си в една неравност на гърдите, той се повдигна и след няколко изпъшквания успя да седне на рамото. Сигурно на отдавна умрелите, благоговели пред статуята и онова, което тя е изобразявала, постъпката му би се сторила светотатствена, а той самият бе достатъчно повлиян от тази мисъл, за да се старае да седи леко.
— Ще паднеш и ще се удариш — загрижено извика Пелорат.
— Аз няма да падна и да се ударя, но ти ще ме оглушиш. — Съветникът извади фотоапарата и го фокусира. Направи още няколко снимки, върна уреда на мястото му и внимателно се спусна, докато краката му опряха на пиедестала. Скочи на земята и вибрацията от контакта с нея изглежда даде решаващия тласък, защото здравата ръка почти беззвучно се срина в една купчинка в основата на статуята.
Тривайз застина и първият му импулс беше да се скрие някъде, преди да е дошъл пазачът, за да го хване. Удивително е, мислеше си той малко по-късно, колко бързо човек се връща в детските си години в подобна ситуация — когато без да искаш счупиш нещо, дето изглежда ценно. Преживяването трая само миг, но се вряза дълбоко в паметта му.
Гласът на Пелорат прозвуча глухо, както подобава на човек, станал свидетел и дори съучастник във вандалски акт, но все пак намерил думи на утеха:
— Няма… няма нищо, Голан. Тя и без това щеше да падне.
Историкът отиде при парчетата върху пиедестала и на пода, взе един по-едър отломък, сякаш за да илюстрира мисълта си, и изведнъж извика: