Фондация и Земя
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фондация и Земя». Краткое содержание книги:
— Четецът работи, стари друже — каза Пелорат. — Виж!
Екранът запримигва в мъждивата светлина. Беше блед, но Тривайз леко увеличи мощността в невронния камшик и той веднага стана по-ярък. Извън снопите слънчеви лъчи разреденият въздух правеше помещението призрачно и сумрачно и на този фон екранът изглеждаше още по-контрастен.
Той продължаваше да примигва и през него пробягваха сенки.
— Трябва да се фокусира — каза съветникът.
— Знам — отвърна Пелорат, — но по-ясен не мога да го направя. Изглежда самият филм се е похабил.
Сенките зачестиха и периодично започна да се появява нещо като бледо подобие на текст. После за миг картината стана контрастна и пак изчезна.
— Върни и го задръж, Янов — рече Тривайз.
Пелорат вече се опитваше да направи същото. Той подмина мястото — веднъж назад, после напред, накрая го улучи и задържа.
Тривайз нетърпеливо се помъчи да разчете нещо, но разбра, че е в безизходица.
— Ти можеш ли да го разчетеш, Янов?
— Не целия — отвърна историкът, примигвайки срещу екрана. — Става дума за Аврора, това мога да кажа. Мисля, че се разправя за първата хиперпространствена експедиция — наричат я „първоначалното разпръскване“.
Той превключи напред и картината отново се размаза и стана съвсем неясна. Накрая ученият каза:
— Всички откъси, които схванах, се отнасят за космонитските светове, Голан. Не откривам нищо за Земята.
— Не би и могъл — с горчивина кимна Тривайз. — Явно и тук всичко е заличено както на Трантор. Изключи това допотопно нещо!
— Няма значение… — подхвана Янов, изключвайки четеца.
— Защото можем да проверим в други библиотеки, нали? И там обаче ще бъде заличено. Навсякъде! Знаеш ли… — изричайки тези думи, съветникът бе вдигнал очи към Пелорат и сега се взираше в него със смесица от ужас и отвращение.
— Какво имаш на лицевото стъкло? — попита той.
67
Пелорат почти несъзнателно сложи длан върху стъклото на шлема и после разгледа ръкавицата си.
— Това пък какво е? — озадачи се историкът. Погледна към спътника си и почти изпищя: — И твоето стъкло е доста странно, Голан.
Тривайз машинално се озърна наоколо за огледало. Огледало естествено нямаше, а и да имаше, щеше да му е нужна светлина. Той промърмори:
— Ела на светло, ако обичаш.
Не поведе, а направо повлече Пелорат към снопа слънчева светлина, струяща от най-близкия прозорец. Усещаше топлината му върху гърба си, въпреки изолационния ефект на скафандъра.
— Обърни лице към слънцето, Янов, и си затвори очите.
Веднага му стана ясно какво има на лицевото стъкло. Там, където се съединяваше с метализираната материя на самия скафандър, то бе обилно обрасло с мъх. Цялото беше в мъхеста зелена рамка и съветникът вече знаеше, че неговото собствено изглежда по същия начин.
Прокара пръст по мъха върху шлема на Пелорат. Част от него се остърга, размаза се по ръкавицата и я боядиса в зелено. Както лъщеше обаче на светлината, той започна да се втвърдява и да изсъхва пред очите му. Тривайз опита отново и този път мъхът се натроши. Покафеняваше. Съветникът избърса краищата на стъклото на Пелорат, като търкаше силно.
— Изчисти сега ти моето, Янов — каза той и след малко попита — Готов ли съм? Добре, ти също. Да вървим. Нямаме повече работа тук.
Слънцето печеше силно в пустия безвъздушен град. Каменните сгради блестяха почти до болка ярко. Тривайз ги гледаше с присвити очи и доколкото бе възможно, следваше сенчестата страна на улиците. Спря при пукнатината във фасадата на една сграда — достатъчно широка да си пъхне малкия пръст, както си беше в ръкавицата. После го извади от процепа и го погледна.
— Мъх — промърмори той.
Нарочно отиде до края на сянката и подържа известно време пръста си на слънце.
— Въглеродният двуокис е разковничето. Мъхът расте навсякъде, където се добере до въглероден двуокис — дали ще е от разпадащ се камък, дали от нещо друго — навсякъде. Ние сме добър източник на този газ, може би дори най-богатият на почти мъртвата планета и предполагам, че по краищата на лицевото стъкло изтичат незначителни количества от него.
— И мъхът расте там?
— Да.
Обратният път до кораба им се стори много по-дълъг и, разбира се, по-горещ от този, който бяха изминали призори. Когато пристигнаха, „Далечна звезда“ все още бе на сянка. Това поне Тривайз бе пресметнал правилно.
— Виж! — възкликна Пелорат.
Съветникът проследи посоката на ръката му. Очертанията на главния въздушен шлюз бяха обрасли с мъх.
— И тук ли има утечка? — запита историкът.
— Разбира се. Минимални количества, сигурен съм, но този мъх изглежда е по-добър индикатор на следи от въглероден двуокис от всички други, за които някога съм чувал. Спорите му трябва да са навсякъде и щом срещнат дори само няколко молекули, поникват. — Той нагласи радиото си на корабната вълна и каза: