Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Да! Има такава опасност! — отвърна дописникът. — После навярно разбойниците са се настанили в кошарата, дето са намерили всичко в изобилие, и са избягали чак когато са ни видели, че идваме. Явно, че тогава Еъртън, жив или мъртъв, не е бил вече тук.
— Трябва да претърсим гората и да прочистим острова от злодеи! — заяви инженерът. — Пенкроф имаше право, когато искаше да ги изтребим като хищни зверове. Тогава нямаше да ни сполетят тия нещастия!
— Да — отвърна дописникът, — но сега вече имаме право да бъдем безмилостни!
— Във всеки случай — каза инженерът — ние сме принудени да чакаме известно време и да останем в кошарата, докато имаме възможност да пренесем безопасно Хърбърт в Гранитния дом.
— Ами Наб? — попита дописникът.
— Наб е в безопасност.
— Ами ако се разтревожи от отсъствието ни и реши да тръгне насам?
— Не бива да идва! — отвърна бързо Сайръс Смит. — Ще го убият по пътя!
— Да, но много е възможно да тръгне да ни търси!
— Ех, ако поне телеграфът продължаваше да работи, можехме да го предупредим! Но сега е невъзможно! А не можем да оставим Пенкроф и Хърбърт сами!… Вижте какво! Ще ида сам в Гранитния дом.
— Не, Сайръс, не! — възрази дописникът. — Не бива вие да се излагате! Смелостта ви няма да ви помогне. Тия мръсници навярно дебнат кошарата и са се спотаили в гъстата гора наоколо. Ако тръгнете, скоро ще трябва да оплакваме две жертви вместо една!
— Но Наб? — повтаряше инженерът. — Вече двадесет и четири часа откакто няма никакво известие от нас! Ще тръгне да ни търси!
— А той няма да се пази като нас и ще го убият! — добави Джедеон Спилет.
— Няма ли някакъв начин да го предупредим?
Докато инженерът размисляше, погледът му се спря на Топ, който сновеше насам-натам, сякаш искаше да каже: „Не ме ли виждате? Аз съм тук!“
— Топ! — викна инженерът. Топ скочи при господаря си.
— Да, Топ ще отиде! — заяви дописникът, който беше разбрал намерението на инженера. — Топ ще се промъкне там, където ние няма да можем да минем. Той ще извести в Гранитния дом какво става в кошарата, а ние ще разберем какво има в Гранитния дом.
— Да не губим време! — отвърна Сайръс Смит. — Да не губим време!
Джедеон Спилет откъсна бързо лист от бележника си и написа следните няколко реда:
„Хърбърт е ранен. Ние сме в кошарата. Отваряй си очите. Не напускай Гранитния дом. Има ли наоколо разбойници? Отговори чрез Топ.“
Кратката бележка съдържаше всичко, което Наб трябваше да научи, а същевременно и всичко, което преселниците искаха да узнаят. Сгънаха я и я мушнаха под гердана на Топ, така че да личи.
— Топ, хайде, кучето ми! — каза инженерът и погали животното. — Наб, Топ, Наб! Хайде, хайде!
Топ скочи при тия думи. Той разбираше, сещаше се какво искаха от него. Пътят от кошарата за Гранитния дом му беше добре познат. Можеше да го измине за по-малко от половин час и основателно беше да се вярва, че там, където Сайръс Смит и дописникът не биха могли да минат безопасно, Топ лесно щеше да се промъкне сред тревата или край гората и никой нямаше да го забележи…
Инженерът отиде до вратата на кошарата и отвори едното й крило.
— Наб, Топ, Наб! — повтори още веднъж инженерът и протегна ръка към Гранитния дом.
Топ изскочи навън и изчезна почти веднага.
— Ще стигне! — заяви дописникът.
— Да, и ще се върне. Верният ми Топ!
— Колко е часът? — попита Джедеон Спилет.
— Десет.
— След един час ще бъде тук. Ще го чакаме да се върне.
Затвориха вратата на кошарата. Инженерът и дописникът се прибраха в къщата. Хърбърт спеше дълбок сън. Пенкроф сменяйте редовно мокрите кърпи. Джедеон Спилет видя, че засега няма никаква работа, и се захвана да приготви нещо за похапване, като поглеждаше оная част на оградата, която се опираше в планинското разклонение и откъдето можеха да ги нападнат.
Преселниците чакаха доста неспокойни завръщането на Топ. Малко преди единадесет часа Сайръс Смит и дописникът с карабина в ръце застанаха зад вратата, готови да я отворят при първия лай на кучето си. Те бяха положителни, че ако Топ стигнеше благополучно в Гранитния дом, Наб веднага щеше да го прати да се върне.
И двамата бяха там от десетина минути, когато екна изстрел и веднага последва продължителен лай.
Инженерът отвори вратата, видя дим на стотина крачки в гората и стреля в тая посока.
Топ скочи веднага в кошарата и инженерът залости бързо вратата.
— Топ! Топ! — извика той и прегърна едрата глава на умното куче.
На врата му имаше бележка и Сайръс Смит прочете следните думи, написани с едрия почерк на Наб:
„Около Гранитния дом няма пирати. Няма да мръдна. Бедният господин Хърбърт!“