Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
И тъй преселниците трябваше да чакат, макар че бързаха да се съберат в Гранитния дом. На инженера му беше тежко да гледа силите си разпокъсани, защото това беше изгодно за пиратите. След изчезването на Еъртън те бяха останали само четирима срещу петима, защото Хърбърт не можеше да се смята, а това тежеше много на храбрия момък, който добре разбираше колко ги затрудняваше!
На 29 ноември през деня Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Пенкроф използваха един момент, когато Хърбърт спеше и не можеше да ги чуе, и разгледаха основно въпроса, как да се справят с разбойниците при положението, в което се намираха.
— Другари — каза дописникът, след като беше станало дума за Наб и за невъзможността да влязат във връзка с него, — и аз мисля, че да тръгнем по пътя от кошарата за Гранитния дом, значи да се изложим на куршумите на разбойниците, без да имаме възможност да им отвърнем. Не намирате ли, че най-добре ще бъде да поведем открита борба срещу тия проклетници?
— И аз мисля така — отвърна Пенкроф. — Ние не се боим от куршуми и ако господин Сайръс е съгласен, лично аз съм готов да тръгна из гората! Дявол да го вземе! Все ще убия поне един разбойник!
— Но ще убиете ли и петимата? — попита инженерът.
— Ще ида с Пенкроф — отвърна дописникът — и двамата добре въоръжени заедно с Топ…
— Драги ми Спилет — прекъсна го Сайръс Смит — и вие, Пенкроф, да разсъдим по-хладнокръвно. Ако разбойниците се бяха скрили някъде в острова и ние ги знаехме къде са и ако ставаше дума да ги прогоним оттам, разбирам да ги нападнем направо. Но сега, напротив, се боя, че има опасност ние първи да бъдем изложени на куршумите им.
— Така е, господин Сайръс — отвърна Пенкроф, — но всеки куршум не улучва.
— Куршумът, който удари Хърбърт, улучи Пенкроф — възрази инженерът. — Освен това не забравяйте, че ако вие и двамата напуснете кошарата, аз ще остана сам да я браня. Уверени ли сте, че разбойниците няма да ви видят, когато излизате, че няма да ви оставят да навлезете в гората и да се върнат и да ни нападнат, докато ви няма, като знаят, че тук са останали само един мъж и едно ранено момче?
— Имате право, господин Смит — отвърна Пенкроф и някакъв сподавен гняв кипеше в гърдите му, — имате право. Те ще направят всичко възможно, за да се настанят пак в кошарата, защото знаят, че тук има достатъчно храна! А вие сам няма да удържите срещу тях! Ех, да бяхме в Гранитния дом!
— Ако бяхме в Гранитния дом — отвърна инженерът, — положението щеше да бъде съвсем друго. Там нямаше да се боя да оставя някой от нас при Хърбърт и да тръгна с другите двама из горите на острова. Но ние се намираме в кошарата и трябва да останем тук, докато имаме възможността да я напуснем всички заедно.
Нямаше как да се възрази на разсъжденията на Сайръс Смит и другарите му разбраха добре това.
— Поне Еъртън да беше между нас! — каза Джедеон Спилет. — Горкият! Поправи се, но за много кратко време!
— Дали е умрял?… — попита някак особено Пенкроф.
— Пенкроф, да не мислите, че тия проклетници са го пощадили? — запита Джедеон Спилет.
— Да! Ако са имали полза от това!
— Какво! Да не предполагате, че като е намерил някогашните си съучастници, Еъртън е забравил какво ни дължи и…
— Кой знае? — отвърна морякът, който се поколеба, преди да изрече неприятното предположение.
— Пенкроф — каза Сайръс Смит, като улови моржа за ръката, — лоши мисли се въртят в главата ви и много ще ме огорчите за верността на Еъртън!
— И аз! — добави веднага дописникът.
— Да… Да!… Господин Сайръс… сбърках — отвърна Пенкроф. — Наистина, че са лоши мисли и нищо не може да ги оправдае! Но какво искате? Не зная вече какво говоря. Затворническият живот в кошарата страшно ми тежи и никога през живота си не съм бил толкова раздразнен.
— Търпение, Пенкроф — отвърна инженерът. — Драги Спилет, след колко време смятате, че Хърбърт ще може да бъде пренесен в Гранитния дом?
— Трудно е да се определи — отговори дописникът, — защото и най-малката непредпазливост може да има пагубни последици. Но той оздравява постепенно и ако след осем дни закрепне, ще видим!
Осем дни! Те отлагаха завръщането в Гранитния дом чак за началото на декември.
Пролетта беше настъпила преди два месеца. Времето беше хубаво и започнаха силните горещини. Горите се бяха разлистили и наближаваше жетва. И тъй след завръщането в Гранитния дом щеше да започне усилена земеделска работа, която само възнамеряваното проучване на острова щеше да прекъсне.
Ясно е, прочее, колко вредно беше за преселниците това насилствено затворничество в кошарата. Те бяха принудени да се подчинят под необходимостта, но бяха много нетърпеливи.