Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
И тримата бяха пострадали. Най-леко се беше отървал Рейота — с изгаряния по раменете и ръцете — това и се лекуваше, и се обясняваше лесно. Ръцете на Риведа бяха обгорели до кост — той съзнаваше мрачно, че ще останат обезобразени до края на живота му. Но Деорис, страшният камшик на светкавиците, бе ударил първо по Деорис; ръце, рамене, тялото и отпред и отстрани — всичко бе обгорено и покрито с ужасни мехури; гърдите и изглеждаха така, сякаш бе бита с огнени камшици — дорйе бе издълбал недвусмислен знак — жесток печат, с който се познаваха богохулните.
Риведа стори това, което можа с почти безполезните си ръце. Той обичаше Деорис толкова дълбоко, колкото природата му допускаше изобщо да обича, и нуждата да пази тайна го влудяваше, защото съзнаваше, че не може да се грижи за нея както трябва: липсваха му необходимите лекарства, а и с тези сакати ръце не можеше да ги използва, както трябва. Но не смееше да потърси помощ. Ако някой от жреците на Светлината видеше цвета и ужасната форма на раните й, незабавно щеше да разбере какво ги с причинило, и тогава щеше да последва бързо, сигурно и неумолимо наказание. Не можеше да разчита дори на собствените си хора от Сивия орден — дори те не биха се осмелили да го укриват и да станат съучастници на такова немислимо злодеяние — умишленото освобождаване на силите, които боговете и природата бяха оковали, за да държат в подчинение. Единствената му надежда бе да се обърне към Черните магьосници; и ако имаше и най-малката възможност за Деорис да живее, той нямате право да не я използва. Ако не се положеха някакви грижи на нея, тя щеше да умре още тази нощ.
С помощта на Рейота той я беше отнесъл в една стая, скрита в лабиринта дълбоко под Храма, но не смееше да я остави дълго време там. За да прекъсне постоянните й степания той приготви силно успокоително — толкова силно колкото посмя, и я принуди да го изпие; тя потъна в неспокоен сън; дори насън изплакваше, но упойващата отвара поне бе смекчила най-страшните й страдания.
С внезапно обзело го чувство на вина Риведа си преломни това, което бе казал за Микон: „Защо не ограничиха дяволските си игри само с хора, които нямат никакво значеше — или поне, като са се осмелили да стигнат дотам, защо оставят жертвите си живи, за да разказват?“
Риведа би убил Рейота, без да се замисли. Като принц на Ахтарат той бе мъртъв от години; а какво значение имаше един луд хела повече или по-малко? С Деорис нещата стояха много по-различно — тя беше дъщеря на Върховния управител; нейната смърт би довела до бързо и безмилостно разследване. Талканон не беше човек, с когото можеш да си играеш; а първият, когото щеше да заподозре Раджаста, бе, разбира се, Риведа.
Магът се срамуваше от слабостта си и си намираше такива оправдания, защото не можеше да признае дори пред себе си, че обича Деорис, че тя му е необходима, за да живее.
Само мисълта, че тя може да умре, го изпълваше с черна, болезнена празнота — толкова страшна и разкъсваща, че забравяше адските болки в изгорените си ръце.
2.
След дълги, неясни кошмари, в които вървеше през пламъци, легенди и сенки от полузабравени легенди, Деорис най-сетне отвори очи и това, което видя, искрено я учуди.
Лежеше върху някакво подобие на диван, издялано от камък. Под нея беше натрупана купчина възглавници. Под главата й висеше една от вечногорящите лампи и трептящият пламък превръщаше фигурите, издялани по ръба на леглото, в гротескни сенки от селенията на страха. Въздухът беше студен и влажен — миришете на мухъл, на мокри камъни. Деорис се зачуди дали не е вече мъртва. Може би това беше гробница? В същия момент усети, че цялата е увита във влажни превръзки. Тялото й беше една голяма болка, но тя беше далеч от тялото си — като че ли тази купчина превръзки нямаше нищо с нея.
Обърна бавно и мъчително глава и веднага позна тъмната фигура на Риведа; пред него стоеше мъж, когото Деорис също позна и изтръпна от страх — Надастор от Ордена на Сивите. Надастор беше на средна възраст, много слаб, с вид на аскет — лицето му беше съхранило особената си, мрачна хубост и въпреки всичко в него имаше нещо плашещи. При това сега той не носеше обичайната дълга сива магьосническа роба. Облечен беше в черни одежди, целите избродирани със странни символи; на главата си имаше висока черна шапка, а в ръце държеше тъпка стъклена пръчица.
Надастор говорете с тия, благовъзпитан глас, който незнайно защо напомни на Деорис за Микон:
— Твърдиш, че тя не е саджи?
— Не е нищо подобно — отвърна сухо Риведа. — Тя е дъщеря на Талканон и жрица.
Надастор кимна бавно.
— Разбирам. Разликата е голяма. Ако ставаше дума само за лични чувства, въпреки всичко щях да настоявам да я оставиш да умре. Но…