Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Светкавиците плиснаха червен огън наоколо — белите езици на пламъците ближеха нагоре, нагоре — земята се разтърсваше, ценеше се небето, а Словото звучеше, звучеше, звучеше… Деорис изпищя, замаха сляпо, и на два, разтърсвана от гърчове. Риведа скочи напред и я сграбчи, искаше да я запази, да я защити от ужаса наоколо, но сребърният жезъл бе слепвал с пръстите му и се гърчеше като змия, сякаш внезапно бе добил свой живот. Триъгълникът беше разкъсан, но пламъците продължаваха на поглъщат всичко, бледи, неумолими — велика мощ, разкъсала оковите си, за да се обърне срещу тези, които я бяха осквернили.
Рейота несъзнателно се свличаше на колене, като че ли притискан от огромна ръка. Восъчното му лице се гърчеше, коленете му се подвиваха, но преди да падне, той успя да скочи напред и направи опит да се добере до Деорис. С дивашки рев Риведа размаха жезъла, за да го прогони, но с невероятната сили на лудите Рейота го удари през лицето, избягвайки на косъм огнения ореол на жезъла. Риведа падна, почти в безсъзнание; а Рейота, крачейки през яростните пламъци, като че ли не бяха нещо повече от отражения в огледало, сграбчи конвулсивно свитите ръце на Деорис и изтръгна сферата от тях. После се обърна, удари още веднъж Риведа, който се мъчеше да се изправи на крака, откъсна жезъла от пръстите му и с един-единствен дълъг, всепроникващ вик удари с него сферата, после вдигна жезъла и сферата и с все сила ги запрати в различни краища на залата.
Сферата се разби на стотици парчета.
Безобидни късчета кристал се посипаха по каменните плочи. Върхът на жезъла просветна за последен път и изгасна. Светкавиците изчезнаха.
Рейота се изправи лице в лице с Риведа. Гласът му беше нисък, гневен — напълно нормален.
— Проклет черен магьосник!
3.
Въздухът отново беше хладен, сив — и празен. Чувстваше се само далечен дъх на озон. Цареше пълна тишина — като изключим стенанията на Деорис, който се мяташе в безумна болка, и тежкото дишане на Рейота. Риведа бе поставил главата на момичето в скута си — с големи усилия, защото собствените му обгорели, треперещи ръце висяха безпомощно от китките. Лицето му беше неестествено бяло, а очите му горяха, сякаш изчезналите светкавици се бяха скрили в тях.
— Някой ден ще те убия заради това, което направи, Рейота.
Рейота, чието мургаво лице бе изкривено от болка и гняв, гледаше мрачно мага и припадналото момиче. Когато преговори, гласът му едва се чуваше:
— Ти вече ме уби, Риведа — уби и себе си.
Но Риведа вече беше забранил за съществуванието му. Деорис простена тихо, и започна несъзнателно да дере гърдите си. Риведа внимателно я постави да легне на каменния под и започна да отделя обгорелите воали от тялото й. Работата вървеше бавно, защото и той едва си служеше с пръстите си. Дори той, опитният лечител, изтръпна от това, което видя, когато най-сетне оголи гърдите й. Деорис въздъхна и се отпусна в дълбок припадък — в продължение на един безкраен миг Риведа беше убеден, че е умряла.
Рейота стоеше неподвижно, само леко потръпваше. Беше навеел глава и съзнанието му очевидно се колебаеше на тънката граница между възвръщане и окончателно, спасително бягство в лудостта.
Риведа отметна глава и срещна тъмните, обвиняваща очи на ученика си. Направи повелителен жест и Рейота покорно се наведе, взе безжизнената фигура на Деорис и я постави в протегнатите ръце на Риведа. Тя продължаваше да лежи отпусната, като мъртва. Магът стисна зъби, обърна се и я поведе вън от Храма. Зад него единственият човек, който някога бе проклинал Риведа и бе оживял, вървеше покорно, мърморейки си под носа си като идиот. Но — в очите му проблясваше скрита искра, която не съществуваше преди.
Девета глава
РАЗЛИКАТА
1.
През първите две години от брака си Арват искрено се беше убеждавал, че ще успее да накара Домарис да забрави Микон. Беше мил и търпелив, опитваше се да прояви разбиране към вътрешната й борба, уважаваше смелостта й, беше безкрайно нежен след загубата на детето им.
Домарис взе умееше изобщо да се преструва и през последната година напрежението между двамата видимо бе нараснало въпреки общите им усилия. Арват не беше напълно невинен — няма мъж, който да прости изцяло на жена си това, че не е в състояние да събуди у нея и най-слабото вълнение.
Погледнато отстрани. Домарис беше съвършена съпруга. Красива, скромна, покорна, тя се придържаше към условностите и традициите: освен това бе дъщеря на един от най-високопоставените служители на Храма — и тя самата бе жрица. Ръководеше умело домашните им дела — макар че не проявявайте никакъв интерес към дома си, и когато установи, че Арват не понася малкия й син, незабавно направи необходимото Микаел да расте далеч от погледа му. Когато оставаха насаме, тя бе все така покорна, дори нежна. За страст и дума не можеше да стана — и тя не правеше и най-малък опит да я имитира.