Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Най-сетне тя се наведе над него, притисна главата му към себе си, с потъмнели от мъка очи, и също заплака. Тялото й, сърцето й, цялото й същество желаеше до болка да може да го обикне.
2.
По-късно, изпълнена със страхове и противоречиви чувства, Домарис най-сетне започна да се чуди дали да спомене за предупреждението на майка Изоуда. Но дори ако това не предизвикаше нови гневни сцени — дори ако той й повярваше — това би означавало, че ще я съжалява, а тя не можеше да понесе тази мисъл. Затова не каза нищо и този път.
Смутено потърси бащински съвет и утеха при Раджаста, но още щом заговори пред него, започна да се самообвинява; жесток бе не Арват, а тя, защото не изпълняваше брачния си обет. Раджаста, който я изслуша внимателно, не намери начин да я успокои, защото и в себе си бе убеден, че Домарис умишлено е подчертавала безразличието си, показвала му е, че не може да събуди никакво чувство у нея. Гневът на Арват се дължеше на оскърбена мъжественост. Разбира се, Домарис не харесвате този начин на живот; но беше също толкова сигурно, че изпитва неестествено удовлетворение от мъченичеството си. Лицето й беше изпито от болка в срам, но в очите й тлееше мека светлина — а Раджаста лесно разпознаваше самопроизведените мъченици.
— Домарис — поде той натъжено — не намразвай сама себе си, дъще. — Той спря опита й да отговори с повелителен жест — Знам, че изпълняваш всичко, което изисква от теб дългът. Но кажи ми, Домарис, негова съпруга ли си в истинския смисъл на тази дума?
— Какво искаш да кажеш? — попита подозрително Домарис.
— Не аз изисквам това от теб — продължи неумолимо Раджаста, а ти, и на теб ще ти се наложи да живееш с тази мисъл. Ако съвестта ти беше чиста, дъще, ти нямаше да дойдеш при мен! Знам какво си дала на Арват, и на каква цена. Но какво не си му дала? — той помълча и видя, че тя седи разтреперана и не смее да срещне погледа му. — Дете, не ми се сърди, че ти давам съвет, за който и ти знаеш, че е справедлив. — Той се наведе, взе една от мъртвешки бледите й, стиснати в юмруци ръце, и започна да я гали, докато пръстите сами се отпуснаха. — Ти са като тази твоя ръка, дъще. Вкопчила си се прекалено здраво в миналото и въртиш ножа в собствените си рани. Пусни миналото да си върви, Домарис!
— Не… мога — прошепна тя задавено.
— Не можеш и да се принудиш да умреш, нали ме разбиращ? Късно е.
— Наистина ли? — отвърна тя с особена усмивка.
Сърцето на Раджаста се свиваше от болка за Домарис; студената и горчива усмивка го преследваше и в съня, докато накрая и той започна да вижда нещата от нейната страна и разбра, че може да е сгрешил. В сърцето си и той приемаше Домарис за вдовица; тя беше съпруга на Микон в най-съвършения смисъл на тази дума — и затова не бе възможно да бъде за Арват нещо повече от любовница — в най-добрия случай Раджаста никога не бе я питал, но знаеше с абсолютна сигурност, че тя бе отишла при Микон като девица. Бракът й с Арват беше измама, подигравка, съсипващо покорство пред дълга, омърсяваме на спомена — и всичко това за нищо.
Една сутрин, докато седеше в библиотеката, без да намери сили да се съсредоточи в работата си, внезапна мисъл нахлу в ума на Раджаста „Вината с моя! Всичко с мое дело! Деорис ме предупреди, че Домарис не бива да бива да ражда повече деца, а аз и дума не казах никому! Можех да попреча, можех да я спася от този насилствен брак! Вместо това от престараване смазах живота у това момиче, което ми беше повече от дете, беше дъщеря на душата ми! Приравних дъщеря си с обикновените уличници! И моята светлина е помрачена от нейния позор!“
И като хвърли свитъка, който беше въртял безсмислено в ръце, Раджаста стана и незабавно тръгна да търси Домарис; искаше да й обещае, че ще стори всичко по силите си, за да бъде бракът й разтрогнат; че ще направи чудо, ако трябва, само и само да я види свободна да живее живота си по своя воля.
Не й каза нищо подобно; защото когато се срещнаха, Домарис му довери с усмивка, която дори не можеше да се нарече тъжна, че отново носи дете от Арват.
Десета глава
В ЛАБИРИНТА
1.
Провалът бе нещо непоносимо за Риведа. А сега се беше провалил — някакъв си хела, при това неговият собствен, бе имал на всичкото отгоре наглостта да го спаси! Фактът, че единствено благодарение на намесата на Рейота и тримата оцеляха, ни най-малко не намаляваше тлеещата омраза у Риведа.