Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
В последната картина от този цикъл в лодката седеше девойка със зелена рокля, чиито презрамки се кръстосваха на голия й гръб, а из спокойната вода около нея се носеха множество рози. Докато я съзерцавах, усетих как ме изпълва лошо предчувствие.
Бях щастлив, когато се разхождах по брега, хапвах или се наслаждавах на студена бира (понякога сам, понякога в компанията на Уайърман). Когато рисувах, също бях щастлив. Дори повече от щастлив. Когато рисувах, ми се струваше, че преди пристигането си на Дума Ки не бях осъзнавал колко пълноценен може да бъде животът. Ала щом се замислех за предстоящата изложба и всичко онова, което трябваше да се направи, за да протече събитието успешно, разумът ми изпадаше в ступор. Не, не беше сценична треска, а истинска паника.
Забравях най-простите неща — например не отварях електронните писма от Дарио, Джими и Алис Окойн от „Ското“. Когато Джак ме питаше дали се вълнувам, че ще изнеса лекция в зала „Гелдбарт“, аз му казвах „О, да“, след което го молех да отиде до „Оспри“, за да зареди шевролета с бензин, и напълно забравях въпроса му. Когато Уайърман ме питаше дали съм говорил с Алис Окойн за подредбата и групирането на картините, аз му предлагах да си подхвърляме топки за тенис, защото Елизабет обожаваше да съзерцава полета им.
Един ден — горе-долу седмица преди лекцията — Уайърман заяви, че иска да ми покаже нещо, което бил направил.
— Държа да чуя мнението ти. Като художник.
На масичката под сянката на раирания чадър (Джак го беше ремонтирал с помощта на изолирбанд) лежеше черна папка. Отворих я и открих вътре гланцирана брошура. Лицевата й страна бе украсена от една от първите ми картини — и аз се удивих колко професионално изглеждаше. Под репродукцията пишеше:
„Скъпа Лини!
Виж с какво се занимавам във Флорида.
Знам, че си ужасно заета…“
Под „ужасно заета“ имаше стрелка. Погледнах Уайърман, който ме наблюдаваше съсредоточено. Зад него Елизабет се взираше в океана. Не знам дали се ядосах за нахлуването в личния ми живот, или почувствах облекчение. Мисля, че усещах и едното, и другото. И не помнех да съм му споменавал, че наричам голямата си дъщеря Лини.
— Можеш да си избереш какъвто шрифт искаш — каза Уайърман. — Този е малко момичешки според мен, но съавторът ми го хареса. И името в първото изречение винаги може да се промени, за да се получат индивидуални покани. Страхотен кеф е да правиш такива неща на компютъра.
Разтворих мълчаливо брошурата. На едната страница беше „Залез със Софора“, а на другата „Момиче и кораб № 1“. Под репродукциите пишеше:
„… но се надявам да ми правиш компания при откриването на изложбата на картините ми, което ще се състои на 15 април в художествената галерия «Ското» в град Сарасота, Флорида, от седем до девет вечерта. Има резервация на твоето име за първа класа на полет 22 на «Ер Франс». Самолетът излита от Париж на 15 април в 8:25 сутринта и пристига в Ню Йорк в 10:15 сутринта. Резервирал съм ти и билет за полет 496 на «Делта Еърлайнс» — самолетът излита от летище «Кенеди» на 15 април в 13:20 и пристига в Сарасота в 16:30. Там ще те очаква лимузина, която ще те откара в хотел «Риц-Карлтън», където можеш да останеш от 15 до 17 април.“
Под последния ред имаше още една стрелка. Погледнах Уайърман. Както и преди лицето му не изразяваше никакви емоции, но забелязах вената, пулсираща на челото му. По-късно щеше да ми каже. Обърнах на следващата страница. Още две репродукции вляво и неозаглавена рисунка на пощенската ми кутия вдясно. Ебе от най-ранните ми творчески опити, когато използвах най-вече цветни моливи „Вийнъс“, обаче ми хареса цветето, растящо край дървения стълб (яркожълто, с голямо черно „око“ в центъра). В лъскавата брошура рисунката изглеждаше доста добре — сякаш бе дело на човек, който знае какво прави. Или съвсем скоро му предстои да научи.
Надписът под нея бе съвсем кратък:
„Ако не можеш да дойдеш, ще те разбера (все пак Париж не е толкова близо!), но се надявам да се видим.“
Ядосах се, обаче не бях глупак. Някой наистина трябваше да стори нещо и явно Уайърман бе решил, че не може да остави нещата на самотек.
„Илзе — помислих си. — По всяка вероятност Илзе му е помогнала.“
Очаквах да видя още една репродукция на последната страница, ала се оказа, че греша. Видях нещо друго и сърцето ми трепна от изненада и любов. Открай време полагах повечко усилия с Мелинда, но аз я обичах не по-малко от Илзе и чувствата ми се илюстрираха от черно-бяла снимка, която изглеждаше прегъната по средата и с оръфани краища. Нарочно изглеждаше стара, понеже онази Мелинда, която стоеше до мен, беше на не повече от четири годинки. Тоест снимката бе направена преди осемнайсет години. Дъщеричката ми носеше дънки, каубойски ботуши, ризка в същия стил и сламена шапка. Току-що се бяхме върнали от „Плезънт Хил Фармс“ в Тексас, където тя бе яздила пони на име… Захарче? Май така се казваше понито. Стояхме на тротоара пред първата ни (и доста скромна) къща в Бруклин Парк; аз бях с избелели дънки и бяла тениска, косата ми беше пригладена назад (направо зализана). Държах кутия бира „Грейн Белт“ и се усмихвах. Лини бе пъхнала едната си ръка в джоба на дънките ми и ме гледаше с такава любов — такава силна любов, — че усетих буца в гърлото си. Усмихнах се, както се усмихват хората, когато се опитват да удържат сълзите си. Под снимката пишеше: