Дума Ки

— Пам ми каза, че ако махнеш силуетите на всички здания, построени от компанията „Фриймантъл“, Сейнт Пол би изглеждал като Демойн от хиляда деветстотин седемдесет и втора.

— Жена ми преувеличава.

Той пропусна думите ми покрай ушите си.

— Как да повярвам, че човекът, ръководил такива строежи, не може да се справи с резервирането на няколко самолетни билета и хотелски стаи? При положение, че само трябва да вдигне слушалката? Защото в другия край на линията ще намери пълно разбиране.

— Те не… аз не… не мога проста да…

— Ядосан ли си?

— Не — излъгах. Предишният ми гняв се бе завърна и искаше да извиси глас, докато го превърне в крясък, достоен за Аксел Роуз. Докоснах с пръсти челото над дясното си око, където бе започнала да се събира болката. Днес не можеше и дума да става за рисуване и вината бе изцяло на Уайърман. Беше ме лишил от възможността да застана пред статива. За момент му пожелах да ослепее. Не наполовина, а изцяло. Изведнъж ми хрумна, че мога да го нарисувам сляп като къртица. И внезапно от гнева ми не остана и следа.

Уайърман видя как посегнах към челото си и посмекчи тона.

— Виж, повечето хора, с които е говорила, вече са дали съгласието си. Бившият ти бригадир Анджел Слоботник е казал на Пам, че ще ти донесе буркан мариновани краставички. Жена ти сподели, че бил във възторг от новината.

— Мариновани яйца, а не краставички — поправих го аз и широкото усмихнато изражение на Големия Анджи мигновено изплува в съзнанието ми. Анджел бе работил за мен в продължение на двайсет години, докато тежък инфаркт не го изпрати в пенсия. Анджел, който на всяка задача, колкото и сложна да беше, реагираше по един и същ начин: „Ще го направим, шефе.“

— С Пам сме уредили всичко около полетите — продължи Уайърман. — Не само от Минеаполис-Сейнт Пол, но и от другите места. — Той потупа с показалец по брошурата. — Полетите на „Ер Франс“ и „Делта“ си остават и Мелинда има резервации за тях. Тя е в течение на събитията. Както и Илзе. Само чакат официална покана. Илзе искаше да ти се обади, но Пам я помоли да почака. Според нея ти си този, който трябва да задвижи нещата, и дори да е допускала грешки в семейния ви живот, за това, muchacho, е абсолютно права.

— Ясно — кимнах. — Слушам те.

— Добре. А сега да поговорим за лекцията.

Изпъшках.

— Ако офейкаш от лекцията, ще ти бъде двойно по-трудно на откриването на изложбата…

Ококорих се насреща му.

— Какво? — учуди се той. — Не си ли съгласен?

— Да офейкам ли? Що за дума?

— Британски жаргон. Ивлин Уо, „Офицери и джентълмени“, хиляда деветстотин петдесет и втора.

— Да ти пикая на фасона — озъбих се. — Едгар Фриймантъл, днешният ден.

Той ми показа среден пръст и отношенията ни отново се затоплиха.

— Ти си изпратил снимките на Пам, нали? По електронната поща?

— Да.

— Как реагира тя?

— Беше зашеметена, muchacho.

Седнах мълчаливо, опитвайки се да си представя зашеметената Пам по принцип се получаваше, но виждах как изумлението и възторгът озаряват едно доста по-младо лице. Бяха минали доста години, откакто я бях виждал в подобно състояние.