Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Да — кимнах аз. Беше ми ясно и друго — когато някой ти дава подписан празен чек, не бива никога, никога да го осребряваш. Но не се наложи да мисля за това. Понякога прозренията заобикалят мозъка и получаваш отговора директно от сърцето.
— Добре тогава — кимна той. — Само това исках да ти кажа.
Елизабет изхърка. Обърнах се и видях, че брадичката й е клюмнала върху гърдите й. Още стискаше препечената филийка, а ветрецът развяваше косата й.
— Изглежда ми отслабнала — отбелязах.
— Свалила е десет кила от Нова година насам. Давам й от онези протеинови коктейли — май „Иншуър“ се казваха, — но тя невинаги ги пие. А с теб какво става? Да не си се преуморил от бачкане, че изглеждаш така?
— Как изглеждам?
— Сякаш Баскервилското куче е отхапало парче от задника ти. Ако се дължи на преумора, може би трябва да позабавиш темпото. — Той вдигна рамене. — „Това беше нашето мнение, ще се радваме да чуем и вашето“, както казват по Шести канал.
Стоях във водата, наслаждавайки се на галещите вълнички, и се чудех какво да кажа на Уайърман. И каква част от истината да му кажа. Не се наложи да търся дълго отговора — всичко или нищо.
— Мисля, че е най-добре да ти разкажа какво се случи снощи. Обаче искам да ми обещаеш, че няма да извикаш хората с белите престилки.
— Добре.
Разказах му как довърших портрета му в тъмното. Как видях двете мъртви момиченца на стълбите и изгубих съзнание. Към края на изповедта ми вече бяхме излезли от водата и вървяхме към Елизабет. Уайърман се зае да почисти подноса й, прибирайки останките от храната в найлонова торбичка, която извади от джобчето на инвалидния стол.
— Има ли нещо друго? — попита накрая.
— Това не е ли предостатъчно?
— Просто питам.
— Няма друго. Спах като къпан до шест часа. После те сложих — сложих портрета ти — на задната седалка на колата и дойдох тук. Впрочем, кога най-сетне ще го погледнеш?
— Всяко нещо с времето си. Намисли си число от едно до девет?
— Какво?
— Направи ми удоволствието, muchacho.
Намислих си.
— Готово.
Известно време Уайърман мълча, загледан в океана, после попита:
— Девет?
— Не. Седем.
— Седем значи. — Той забарабани с пръсти по гърдите си и въздъхна. — Вчера можех да ти кажа верния отговор, а днес — не. Телепатията ми вече я няма. Е, сделката си е съвсем честна. Уайърман отново е такъв, какъвто беше, и ти казва muchas gracias.
— И какви са изводите ти? Ако си направил някакви изводи…
— Направих. Основният е, че не полудяваш. Явно на Дума Ки осакатените хора придобиват по-особени способности, а когато се избавят от недъга си, ги изгубват. Аз се изцелих. Ти обаче още си осакатен.
— Не разбирам накъде биеш.
— Защо усложняваш простото? Погледни пред себе си, muchacho. Какво виждаш?
— Залива. Ти го наричаш caldo largo.
— Какво рисуваш най-често?
— Залива. Залезите в Залива.
— Но какво всъщност рисуваш?
— Предполагам онова, което виждам.
— Без „предполагам“. И какво виждаш на Дума Ки?
Чувствах се като дете, което не е съвсем сигурно в отговора на поставената му задача.
— Особени неща?
— Да. Така че какво мислиш, Едгар? Имало ли е снощи мъртви момиченца в дома ти или не?
Побиха ме тръпки.
— Вероятно е имало.
— И аз така мисля. Мисля, че си видял призраците на сестричките й.
— Изплаших се — прошепнах.
— Едгар… съмнявам се, че призраците могат да наранят някого.
— Да, стига да става дума за обикновени хора на обикновени места.
Той кимна с известна неохота:
— Прав си. Какво смяташ да правиш?
— Знам какво не смятам да правя — да си тръгна оттук. Още не съм свършил.
Не мислех нито за изложбата, нита за мехура сапунен на тленната слава. Залогът бе доста по-голям, ала не знаех повече за него. Все още не знаех. Ако се бях опитал да облека мислите си в думи, щеше да се получи някаква глупост от солта на посланията в китайските курабийки. По всяка вероятност с думата съдба.
— Искаш ли да се преместиш в „Двореца“? Да поживееш с нас?
— Не. — Опасявах се, че така само ще влоша положението. Освен това ми харесваше да живея в „Розовата грамада“. Бях се влюбил във вилата. — Уайърман, ще се опиташ ли да узнаеш колкото се може повече за семейство Истлейк и по-специално за тези две момиченца? Ако вече нямаш проблеми с четенето, може да се поровиш и в интернет…
Той стисна ръката ми.
— Ще се поровя, бъди сигурен. Ти също можеш да направиш туй-онуй. Мели Айър ще вземе интервю от теб, нали?
— Да. Седмица след така наречената ми лекция.