Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
Искаше да зарадва татко. Единственото, което искаше за себе си, беше порцеланова кукличка.
Татко казва: „Ще ти подаря каквато кукла искаш. Заслужила си си възнаграждение.“ — И тя му е благодарна.
Нагази във водата заедно с него, докато вълните започнаха да обливат пухкавите й коленца, и посочи:
— Те са там. Плувай, докато ти кажа да спреш.
Остана на мястото си, а татко се потопи в caldo. Струваше й се, че плавниците му са големи колкото весла на лодка. По-късно щеше да ги нарисува точно така. Той се изплю в маската си, изплакна я и си я сложи. После пъхна в устата си мундщука на шнорхела и заплува в обляната от слънцето синева — тялото му се сливаше с блещукащите зайчета, които позлатяваха огледалната вода.
Всичко това ми е добре известно. Елизабет е нарисувала някои неща, аз — други.
Аз печеля, ти печелиш.
Тя стоеше във водата, стиснала Новийн под мишницата си, после леля Мелда, която се беше разтревожила да не би вълните да съборят малката, й викна да излезе на Слънчевия плаж, както го наричат. Застанаха една до друго, по едно време Елизабет извика на Джон да спре. Видяха как плавниците му се издигат над водата и той се гмурна за пръв път. След четирийсет секунди изскочи на повърхността сред фонтан от пръски и изплю шнорхела. Той казва:
— Мама му стара, там наистина има нещо!
Приближи се до малката Либит и я запрегръща, запрегръща, запрегръща.
И това ми е известно. Нарисувал съм го. Заедно с червената кошница за пикник върху постланото наблизо одеяло и харпуна, положен на капака на кошницата.
Татко отново нагази във водата и този път се върна с купчина старинни предмети, които притискаше до гърдите си. Следващия път реши да използва пазарската кошница на леля Мелда. С оловна тежест на дъното кошницата бързо потъна във водата. Впоследствие се появи и снимката във вестника, на която се виждаха извадените изпод водата вещи („съкровища“), наредени пред усмихнатия Джон Истлейк и талантливата му дъщеря, владееща до съвършенство изкуството на концентрацията. На фотографията обаче нямаше никаква порцеланова кукла.
Защото порцелановата кукла бе нещо специално. Тя принадлежеше на Либит, защото тя си беше заслужила наградата.
Тази кукла ли причина смъртта на Теси и Ло-Ло? Тя ли създаде Големия изрод? И до каква степен Елизабет бе виновна за това? Кой беше художникът и кой — чистото платно?
Така и не намерих задоволителен отговор на някои въпроси, ала тъй като самият аз бях художник, знаех, че става ли въпрос за изкуство, най-добре да перифразираш Ницше — ако се концентрираш достатъчно силно, накрая концентрацията ще те погълне.
В някои случаи завинаги.
Единайсета глава
Изгледът от Дума
I
Рано на следващата сутрин с Уайърман нагазихме в океана (водата бе толкова студена, че очите ни щяха да изскочат). И двамата държахме чашки с кафе. Той беше по шорти, а аз се наведох, за да навия крачолите си до коленете. Елизабет седеше прегърбена на инвалидната си количка и мрачно се взираше в хоризонта. По брадичката й де стичаше слюнка. Почти не бе докоснала храната на подноса — хапна няколко залъка, а останалото разсипа. Топлият южен ветрец развяваше разпуснатата й коса.
Водата се плискаше около нас. След като привикнах към температурата й, направо се влюбих в ласкавия й копринен допир. Първо вълната създаваше усещането, че по някакво чудо си свалил шест-седем килограма, а после оттеглящият се поток изсмукваше песъчинките между пръстите на краката ти, завихряйки миниатюрни гъделичкащи водовъртежи. Не седемдесет-осемдесет метра от нас два големи пеликана прорязваха утринното небе с плавния си полет. После свиха криле и полетяха надолу като камъни. Накъде на юг в дълбините на острова пронизително изкряска друга птица: „О-о! О-о! О-о!“
Уайърман се обърна към мен. Естествено не изглеждаше на двайсет и пет, но за пръв път ми се стори толкова подмладен, а лявото му око вече не беше зачервено. Бях сигурен, че това око ме вижда, и то с кристална яснота.
— Ще направя за теб всичко, което мога — каза ми той. — Във всеки един момент. Докато съм жив. Повикаш ли ме, веднага ще дойда. Поискаш ли нещо, веднага ще го направя. Все едно ти давам подписан чек без посочена сума. Ясно ли ти е, amigo?