Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
„Не съм те изоставял! — едва не изкрещях. Съвсем малко ми оставаше. По челото ми изби пот от усилията да се сдържам. — Не съм те изоставил, ти поиска развод, пръсна мачавро!“
Ала онова, което казах в слушалката, бе:
— Стига, Пам.
— Обаче ми беше толкова трудно да го повярвам, дори и след като ми спомена за новия телевизор и Пухчо.
Тъкмо щях да попитам кой е Пухчо, но си спомних котарака.
— Опитвам се да стана по-добра. Започнах отново да ходя на църква. Представяш ли си? И веднъж седмично посещавам психотерапевт. — Кратка пауза, след която бентът на удържаните с мъка емоции се пропука. — Тя е много добър специалист. Казва, че човек не може да затвори вратата към миналото — единственото, което е способен да направи, е да внесе някои подобрения и да продължи напред. Разбирам го, но не знам как да внеса подобрения в нашите отношения, Еди.
— Пам, не ми дължиш никакви…
— Според моя психотерапевт не е важно какво мислиш ти, а какво мисля аз.
— Ясно. — Говореше като предишната Пам, явно бе попаднала на добър психотерапевт.
— А после се обади твоят приятел Уайърман и ми каза, че се нуждаеш от помощ… Той ми изпрати и снимките на картините. Нямам търпение да ги видя на живо. Знам, че имаш някакъв талант, понеже рисуваше онези малки книжки за Ли, когато горкичката все боледуваше…
— Рисувал съм? — Помнех годината, в която болестите връхлитаха дъщеря ни една подир друга, докато в крайна сметка тя получи диария, вероятно предизвикана от предозирането с антибиотици. Тогава се наложи да влезе в болница за една седмица и отслабна с пет килограма. Ако не беше лятната ваканция (и блестящият й интелект), щеше да се наложи да повтаря втори клас. Но не си спомнях да съм рисувал илюстрации към детски книжки.
— Рачето Роджър? Камбалата Карла? Лари Ленивия лос?
На Лари Ленивия лос паметта ми сякаш реагира и в дълбините й нещо се размърда, ала нищо повече.
— Не помня — отвърнах аз.
— Анджел беше казал, че трябва да ги издадеш, не си ли спомняш? Но тези картини… Господи. Знаеше ли, че притежаваш такъв талант?
— Не. Започнах да си мисля, че може би си струва да се занимавам с живопис, когато живеех във вилата на езерото Фалън, но нямах никаква представа докъде всъщност ще стигне. — Спомних си „Уайърман гледа на запад“ и лишеният от уста и нос Кенди Браун и си казах, че току-що бях направил признанието на века.
— Еди, ще ми позволиш ли да направя и другите покани по образец на първата? Всяка ще бъде индивидуална и не по-малко красива.
— Па… — за малко да кажа Панда. — Пам, не мога да те моля за това.
— Аз искам.
— Наистина ли? Тогава може.
— Ще направя пробни варианти и ще ги изпратя по електронната поща на господин Уайърман. Ти ще ги прегледаш, преди той да ги разпечати. Твоят Уайърман е истинско съкровище.
— О, работата е ясна. Вие двамата наистина сте се наговорили зад гърба ми.
— Да, наговорихме се. — В гласа й се долавяше радост. — Заради теб. Само че и ти ще трябва да направиш нещо за мен.
— Какво?
— Ще се обадиш на момичетата, защото много се вълнуват. Особено Илзе. Става ли?
— Става. И виж какво, Пам…
— Какво, скъпи? — Сигурен съм, че произнесе последната дума машинално, без да мисли как ще я изтълкувам. Макар че навярно и тя се чувстваше по същия начин, когато чуваше да я наричам Панда от далечната Флорида, въпреки че с всеки километър нежността в ласа ми се стопяваше.
— Благодаря ти.
— Винаги се радвам да помогна.
Казахме си „дочуване“ и приключихме разговора в единайсет без четвърт. Тази зима времето течеше най-бързо вечер, когато се намирах в „Розовото мъниче“ (седнал пред статива и удивлявайки се на скоростта, с която помръкват багрите на залеза), а най-бавно — тази сутрин, когато най-накрая се осмелих да проведа всички отлагани телефонни разговори. Набирах номерата един след друг, сякаш гълтах предписаните ми таблетки.
Погледнах лежащата в скута ми слушалка на безжичния телефон, измърморих: „Мамицата ти проклета“ и започнах да натискам бутоните.
V
— Галерия „Ското“, на телефона е Алис.
— Здравейте, Алис. Обажда се Едгар Фриймантъл.
— Кажете, Едгар. — Гласът й беше весел, но предпазлив. Бях ли чувал тези нотки преди? Или просто не им бях обърнал внимание?
— Ако разполагате с няколко минути, бих искал да обсъдим подредбата на диапозитивите за лекцията.
— Да, Едгар, на ваше разположение съм. — Сякаш камък бе паднал от гърдите й. Почувствах се като герой. И като подлец.