Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Ако наистина имам подобна възможност — въздъхнах, — бих го промени на мига.
— Разбирам — кимна Уайърман. — Просто ми беше любопитно. — Обърна се към Елизабет, за да й вземе цигарата.
Тя моментално протегна ръце към нея — досущ като бебе, лишено от любимата си играчка.
— Цигара! Цигара! ЦИГАРА! — Той загаси угарката с подметката на сандала си, а само след миг Елизабет се успокои, забравяйки за цигарата; все пак организмът й съвсем скоро бе заситил никотиновия си глад.
— Ще останеш ли с нея, докато занеса портрета в хола? — попита ме той.
— Естествено. Уайърман, исках да кажа, че…
— Знам. Ръката ти. Болката. Жена ти. Самият ми въпрос беше глупав. Без съмнение. Сега ме остави да прибера тази картина на сигурно място. А когато Джак дойде следващия път, кажи му да намине оттук, става ли? Ще опаковаме портрета, за да го закара в „Ското“. Смятам да го покрия целия с надписи „НСП“, преди да замине за Сарасота. Щом ми го подаряваш, значи си е мой. Не искам никой да ми го задигне.
В джунглите южно от нас отново проехтя тревожният птичи крясък: „О-о! О-о! О-о!“
Исках да добавя още нещо, ала Уайърман вече вървеше към къщата. Е, той беше повдигнал тази тема, а не аз. И въпросът му наистина беше глупав.
III
На следващия ден Джак Кантори откара „Уайърман гледа на запад“ в „Ското“ и Дарио ми позвъни веднага щом разопаковал картината. Заяви, че никога не бил виждал нещо подобно и предложи портретът и картините от цикъла да са основни в експозицията. А обстоятелството, че творбите не са за продан, щяло само да разпали интереса на публиката (поне така смятали двамата си Джими). Дадох му съгласието си. Галеристът попита дали се готвя за лекцията и аз отвърнах, че работя по въпроса. Думите ми го зарадваха и той добави, че събитието вече поражда „необичаен“ интерес въпреки липсата на каквато и да е реклама до момента.
— Смята ме да разпратим на всичките си клиенти снимки на картините ви по електронната поща.
— Страхотно — отвърнах, макар че изобщо не се чувствах страхотно. През първите десет дни на март усещах необяснима апатия. За щастие не се отразяваше на работата ми — нарисувах още един залез и още една картина от цикъла. Всяка сутрин се разхождах по брега, преметнал през рамо чантата за находки, която пълнех с раковини и други любопитни предмети, изхвърлени на брега. Сред находките бяха кутийки от бира и газирани напитки (избелени от водата като олицетворения на амнезията), няколко презерватива, пластмасов детски бластер, дамски бикини… И нито една топка за тенис. През останалото време пиех зелен чай с Уайърман под раирания чадър. Убеждавах Елизабет да изяде салатата си от риба-тон и макаронената си салата, обилно полети с майонеза. Карах я да пие със сламка „млечните“ си шейкове „Иншуър“.
Правех всичко друго, освен да подготвям така наречената си „лекция по живопис“, и когато Дарио се обади, за да ми каже, че ще се състои в залата на обществената библиотека, която побирала двеста души, за голяма моя радост импровизираният ми отговор по никакъв начин не издаде обзелия ме ужас.
Двеста души означаваха четиристотин очи, вперени в мен.
Още не бях написал нито една покана, не бях резервирал нито една стая в местния „Риц-Карлтън“ за петнайсети и шестнайсети април и не бях организирал чартърен полет, който да докара приятелите и роднините ми от Минесота.
Самата идея, че някой от тя ще поиска да разгледа цапаниците ми, вече ми се струваше абсурдна.
А идеята, че този Едгар Фриймантъл, който до вчера спореше до изнемога със сейнтполския архитектурен комитет по най-прозаичните строителни въпроси, ще изнася лекция по живопис пред отбрани ценители на изобразителното изкуство, ми изглеждаше направо безумна.
В същото време реалността на картините бе извън всякакво съмнение, а самото рисуване… Господи, с каква наслада ме изпълваше то! Докато стоях пред статива в „Розовото мъниче“ по залез-слънце, само по шорти, слушайки рокендрол и наблюдавайки как изниква бялото платно с плашеща бързина (сякаш изплуваше от гъста мъгла), аз се чувствах неизменно бодър и жив — като човек, който се намира на идеалното място в идеалния момент. Корабът-призрак се бе завъртял още мъничко — вече виждах. Воден от любопитство, написах тази дума в прозорчето на търсачката „Гугъл“ и получих само една интернет страница… май бях направил световен рекорд. Така се наричаше едно частно училище в Англия, чиито възпитаници се наричаха „старите персийци“. Не се споменаваше училището да разполага с кораб, бил той тримачтов или не.