Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
Само козите, игриви и неспокойни, не се свъртат на едно място. Те бягат от котловините нагоре, катерят се по скалите и понякога тук се срещат с дивите си събратя. А случва се и обратното: цяло стадо диви кози или планински овни-муфлони, подплашено от нещо, нахълтва възбудено в колхозното стадо, размирява го и пак хуква стремително към скалите. След тях с бесен лай се спускат овчарските кучета, но къде ти — и арабският жребец не може да догони муфлона.
… Небето пак се забули с облаци и oт време на време пак преваляваше сняг на парцали.
Овчарят Авдал седеше под скалата, облегнат на студения камък, и свиреше със стария си кавал любимите мелодии.
„Ло, ло, ло, ло!“ — свиреше кавалът му и подкарваше послушното стадо ту към тучните пасища, ту на водопой. А когато станеше нужда, със същия кавал той усмиряваше и козите: нали понякога дивият вятър зашумява в главите им.
Като всички овчари-езиди30 в нашата страна, Авдал беше роден в колиба на планинско пасище и бе израсъл сред овцете. Те го разбираха и обичаха, изпълняваха послушно, каквото им кажеше. Види ли човек Авдал, застанал на скалата, огромен в широкия си ямурлук, ще рече, че стадата по целия този край са все негови. Черни очи, гъсти черни мустаци и обгоряло от слънцето бронзово лице — същински бедуин!
По външност Хасо приличаше на баща си, но беше взел кроткият характер на майка си, скромна и трудолюбива жена, която Авдал беше купил преди революцията за двадесет овена и три жълтици от кюрдите, населяващи подножието на планината Алагяз…
Седи под скалата овчарят Авдал и надува кавала — излива сърдечната си мъка, скръбта по изгубения син. И му се иска всичко наоколо — и планините, и небето, и скалите да изживяват заедно с него скръбта му, и те с него да проливат сълзи…
Ех, ти, къде си ми, лъвче мое?…
Накривил черния си астраганен калпак, Авдал подпира чело, затваря очи и поклащайки глава, с жална кюрдска песен оплаква загубеното си момче:
„Живота си давам за стройната снага, ясното чело, сладката приказка на моето чедо…“ — казваше се в песента.
Далече на склоновете като зорка стража стоят овчарските кучета, заслушани сякаш в звуците на познатата песен. Верни приятели в радостните и тежките дни на своя господар, те разбират каква голяма мъка преживява той и също тъгуват за Хасо…
И ето едно от тях — вълкодав с пъстри хълбоци — завъртя гальовно опашка, приближи се плахо до Авдал, близна го по дланта и легна в краката му с глава върху предните си лапи. Колко печал имаше в очите на животното, устремени към овчаря!
— И ти ли тъгуваш за Хасо, Чало джан? И твоето сърце ли плаче за него? — каза развълнувано Авдал. — Няма го, изгуби се нашият Хасо. Изхвръкна от ръцете ми моето соколче. Нямам вече чедо, Чало джан — изплакваше мъката си овчарят. — Кой ще поддържа огъня в моето огнище, когато остарея и си отида?…
Непоносима тежест притискаше сърцето на овчаря, сълзи напираха в гърлото му. Той млъкна и само тежки въздишки се изтръгваха от гърдите му…
„Къде, къде, под коя скала, под кой камък остана, чедо мое, мой безценен синам31?…“ — с дълбока печал мислеше Авдал. Той се мъчеше да окуражи, да смъкне тежестта, която гнетеше сърцето му; опитваше се да се откъсне от мислите си, макар и за час да забрави загубата. Но не… Всяко дере, всяка долчинка, всеки храст, ручейче, от което синът му беше пил вода — всичко му напомняше за него. Ей тука той викаше овцете — слагаше калпака си на овчарския кривак, размахваше го и клисурата ехтеше от звучния му глас. Ей там на онзи голям камък сядаше и вземаше кавала. Песента му ромолеше и се лееше като планински ручей…
Как да забрави? Как да се освободи от гнетящите сърцето му мисли? Никъде нито за минута не напущаха те овчаря.
Във фермата ли беше, приятели ли срещнеше, кучето ли хранеше или усмиряваше разлудувалите се кози и взимаше агнетата — пред него все беше образът на Хасо, неговият верен помощник, хубавият му, добрият му син. Поне да имаше с кого да поговори за него, да сподели болката си. Овчарският живот преминава в самота. Планините и камъните, тревата И цветята — ето неговите другари.
… изведнъж иззад близката скала се подаде сива шапка. Ех, че хубаво! Сигурно е някой от фермата. Ще има с кого дума да размени, да му олекне на душата…
— Ти ли си, Сурен? Ядене ли ми носиш? — извика Авдал, но за негово учудване шапката мигновено изчезна. Скоро пак се появи малко по-долу зад назъбения камък.
„Глупчото му неден, да не е намислил да играе на криеница?“ — недоумяваше Авдал и отново извика:
30
Езиди — религиозна секта на племе, сродно на кюрдите. Езидите се кланят на огъня и слънцето.
31
Синам — приказна птица.