Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
Козите-майки трепнаха, вкамениха се за миг и забелязали края на черния ямурлук, юрнаха се подплашени надолу.
Като смяташе, че е изпълнил задачата си, водачът се канеше да тръгне след козите и вече се изви, готов да скочи, но в този момент избръмча като пчела куршум и профуча край самата му шия.
Многогласното ехо повтори в планината гърма на изстрела. Козите изчезнаха от погледа. Чуваше се само постепенно стихващото чаткане на техните копитца и шумоленето на свличащите се камъни.
Само за няколко секунди те се спуснаха в клисурата и с грациозни скокове преминаха по склона на съседния рид. Най-отпред, като размахваше огромните си рога, препускаше водачът и отнасяше със себе си тайната на загадъчната сива шапка.
Щом козите се скриха от погледа, Авдал се обърна към своя спътник:
— Как ти се струва, Арам кирво, не беше ли шапката на Ашот?
— Премрежиха ми се очите и не видях добре… Докато не уловим козела, няма да разберем… Да вървим.
И Арам тръгна след козите със заредена пушка, готов всеки момент да стреля.
Когато превалиха рида, двамата забелязаха група въоръжени хора, които се изкачваха насреща им. Те размахваха шапките си за поздрав.
Това бяха ловци от селото заедно с Аршак.
— Закъснях… Изтичах до района за помощ — каза той, сякаш се оправдаваше.
Клетият! Какво беше останало от него, от този набит, силен човек!…
— Напразно сте се безпокоили — каза самоуверено Арам, — аз сам ще го уловя в Барсовата клисура.
— Да, ние отдалече забелязахме, че козите отиваха натам — потвърди един от ловците. — Но според тебе те наистина ли са отишли в Барсовата клисура?
— Да. Тук е шумно и аз ги изплаших. Те ще отидат на такова място, където никой няма да им пречи. Нали сега е времето на борбите — поясни Арам. Той добре познаваше живота на козите…
— Не бързай, Арам — прекъсна го спокойно ловецът. — Почакай, докато дойде и Мирук Асадур с момчетата си. Тогава ще решим какво да правим. Старецът е опитен човек, може да даде добър съвет…
— Мирук Асадур ли? Какво прави той по нашия край?
— Ти не си ли му писал? Не? Е, не зная откъде е разбрал, но тази нощ е бил в една от горните ферми, обади ми се по телефона и ние се уговорихме…
— Ами дали ще ни намери? — развълнува се Арам, щом чу името на известния ловец.
— Мирук Асадур!… Той непременно ще измисли нещо, ще даде съвет…
— Ще ни намери. Ние се разбрахме да се срещнем на Орловата скала.
Развълнуван още повече, Арам, без да губи нито минута, забърза към Орловата скала, въпреки че следите на избягалите кози водеха в обратна посока. И след малко сърцето на Арам заби от радост и надежда: на върха на скалата седеше самият дядо Асадур. Неговият огромен овчи калпак рязко се открояваше на светло-синьото небе, а около стареца стояха и някакви други хора.
Ловците се спряха. Във въздуха полетяха шапки.
Човекът с калпака, който седеше на скалата, стана, махна с ръка и важно, дори тържествено слезе в дефилето. Той имаше сбръчкано, обгоряло от слънцето мургаво лице и съвсем млади, светли и блестящи очи. На кръста на дядото лъщеше голям нож, а на рамото му висеше пушка. След стареца тичаше любимото му куче Чамбар.
Аршак се приближи до гостите и прегърна сърдечно изтичалото към него момче от „свитата“ на дядото.
— Крикор джан, и ти ли дойде?…
Крикор, племенникът на Аршак, беше почти връстник на Гагик и много приличаше на него — същият палавник и шегобиец. Той прегърна чичо си и се притисна до рамото му.
— Мъжете не бива да плачат — упрекна го добродушно старият ловец, като пъхаше в пазвата си дългата брада. Да сте живи и здрави айкецорци!… — поздрави той посрещачите.
Чамбар разглеждаше с интерес непознатите хора. Но той беше добре възпитано куче и разбираше, че не бива да лае срещу хора, с които така дружелюбно разговаря господарят му.
— Да си жив и здрав и ти, и децата ти, и внуците ти, чичо Асадур! — сне шапка и ниско се поклони на стареца Арам. После по източен обичай добави тържествено: — За наше добро и за радост на очите ни ти дойде при нас.
Със същата източна учтивост отговори на Арам и Мирук Асадур
— Да бъде благосклонно към тебе окото небесно, Арам джан, нека се изпълнят въжделенията ти.
Старецът бързо огледа събраните и кимна в знак на одобрение. „С такива хора може да се свърши добра работа“ — говореше погледът му.
— Неволята е стар враг на човека, вреден спътник в живота му. Трябва да се въоръжиш с търпение дотогава, докато успееш да хванеш този спътник за яката и го разтърсиш здраво: „Не ти ли стига? Остави ме най-после на мира!…“
Като каза това, дядото седна на камъка и започна спокойно да тъпче с тютюн старата си лула.