Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
След като нацепеха отсечените дървета, децата ги отнасяха в пещерата и ги нареждаха в един ъгъл.
— Сега ще изсъхнат и ще горят хубаво — каза доволен Ашот. — А утре ще почнем да правим и одъри от разцепени дървета.
— Почакай, Ашот, имаме по-важна работа — възрази Гагик — Защо ти са одъри? Лоши ли са леглата ни? — попита той, показвайки „дюшеците“ от клони и листа.
Но Ашот настояваше на своето.
— Ти пак ли започваш старата песен? — намръщи се Гагик. — Не забравяй, че сме колектив и бъди така добър да се съобразяваш с неговото мнение. Иначе ще правим отново избори… Забрави ли вече?
Ашот се изчерви до ушите. За пръв път му напомняха онзи случай.
— Добре — съгласи се мрачно той. — Кажете тогава вие, с кое да започнем?
— Така, разбира се… Ние се гласим тук да зимуваме, нали? Нужна ли ни е светлина в тази тъмна пещера? Нужна е.
— Борина ли? Най-лесна работа, аз ще намеря борина — каза Хасо.
Той седеше до огъня и точеше на облия камък ножа си.
Децата се покатериха по скалите и изтръгнаха няколко елички, високи колкото човешки бой, но с гъсти широки клони и корени. Расли между камъните, под знойното южно слънце, те бяха цели пропити от тлъста смола. От еловите стъбла, от клоните, та дори и от корените момчетата надялаха много борина, жълта като кехлибар29.
— Сега чуйте какво ще предложа — каза Гагик, когато свършиха с борината. — Донесете глина, ще направя за всеки чаша и чиния. Стига сме сърбали от една паница като нашите прапрадеди.
С факли в ръце всички се отправиха към Глинената кариера.
— Ето вече цял месец се задушаваме от дима, пък и очите ни изтекоха — каза по пътя Шушик… — Защо никой не се сеща, че трябва да се иззида печка?
— Какво да правим, като всеки ден все изниква по нещо ново — оправдаваше се Ашот. — Но сега непременно ще иззидаме. Хайде, деца, нека всеки вземе по една голяма буца глина…
Когато наближаваха пещерата, ароматът на кипящото младо вино, приготвено от техните ръце, ги радваше, веселеше ги, вдъхваше им надежда. Настроението им изобщо съвсем не беше лошо.
Не мина обаче много време и то по най-неочакван и неприятен начин рязко се измени.
Една вечер, когато се прибраха, децата намериха вратата на пещерата отворена.
— Какво значи това? Кой може да е влизал? — разтревожи се Ашот.
— Добре поне, че са оставили вратата отворена — каза Гагик, — проветрили са помещението. А то от тези винени пари главата ми се мае!…
Но до шега ли им беше сега? Влязоха предпазливо в пещерата и се спряха поразени. Делвата с виното беше обърната, гроздето — изчезнало, в пещерата въобще цареше пълно безредие. Някакви невидими същества бяха унищожили всичките им запаси. Изяли прилепите, изпили виното, излапали накрая и гроздето.
Сякаш гръм порази децата. За миг рухна целият рай, нарисуван от Гагик, на пух и прах станаха всички надежди. Изтощените, окъсани деца се озоваха очи в очи със суровата, гладна, студена зима.
— Барсът?… — шепнешком попита Гагик.
— Барсът не пие вино, не яде грозде — продума замислено Ашот.
Те стояха вцепенени сред празната пещера и тъжно си мислеха: „Кой, кой враждува така жестоко с нас?…“
ТРЕТА ЧAСТ
ПЪРВА ГЛАВА
По хребетите на Малък Кавказ зимата беше вече настъпила. Сега там вилнееха вихри и фъртуни. А по южните планински склонове, в клисурите и котловините, които стигаха до Араратската долина, снегът се топеше и към Аракс течаха мътни потоци.
Дивите кози и овни бяха слезли от студените върхове в слънчевите долчинки, по-близо до селата. Ако ловецът Арам не беше заминал за Далечния изток да търси любимия си син, всяка сутрин от плоския покрив на къщата си щеше да гледа дивите кози, застанали величествено на върха на хълма, в чието подножие се намираше селото.
Гонени от снежната виелица, животните слизат от платото в долините и ровят с копитцата си колхозните зимници, търсят храна. Те се събират и на изоставеното гробище, където ближат старите надгробни плочи, макар че овчарят Авдал слага солта по плочите не за тях, а за овцете.
Стадата от колхозната ферма са слезли долу и пасат по пъстрите и просторни склонове на хълмовете.
29
Кехлибарът се получава от смолата на иглолистните дървета, главно от бора.