Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
Когато, натоварени с грозде, децата се върнаха от градината, Хасо струпа накуп гроздовете в един ъгъл на пещерата.
— Нека стои тука — каза доволен той.
— Чакай, Хасо, ти нищо не разбираш от лозарство — забеляза Гагик. — Гроздето никога не се струпва така, защото се разваля. Трябва да се накачи.
От децата сигурно само овчарчето не знаеше как се пази гроздето, а за другите, израсли в лозята, това беше добре известно.
Децата взеха няколко тънки клона, окастриха ги и по оставените чепове изкачиха гроздовете. Забиха в стената колчета и сложиха на тях клоните с гроздовете. Пещерата заприлича на истински маран28. Гагик се отдръпна малко назад и с ръце на кръста, се залюбува на големите гроздове, по които се преливаха всички багри. Те ухаеха тъй примамливо! „Ще бъдем истински глупаци, ако оставим толкова грозде и си отидем на село“ — помисли си той и каза:
— Ще оберем всичкото и ще го накачим все така. Ала радостта му не беше за дълго. Когато след малко стана, за да откачи за Шушик няколко по-хубави чепки, той забеляза, че от гроздето е потекъл сок.
— Ох, да се не знае макар! — възкликна момчето. —
Гроздето е замръзнало и започна да се разваля — тече!…
— Да, ципата се пука, понеже зърната са замръзнали — потвърди Ашот. — Жалко, че не ще можем да го запазим. Какво да направим?
Настроението явно се понижи: ето на, имат вече продукти, а не могат да ги запазят! Какво нещастие!
— В моята чутурка се роди гениална мисъл! — съобщи Гагик. — Да изстискаме гроздовия сок, да напълним делвата и да я оставим на студено място. Ще имаме гликоза, тоест двигател, който ще ни помогне да се измъкнем на свобода! Пий — и хващай лопатата!…
Не може да се каже, че предложението беше неразумно. Но децата, пък и сам Гагик. със съжаление изстискваха, мачкаха чудните гроздове. Просто жалко, че със собствените си ръце трябваше да унищожават такава красота…
Когато в пръстеното гърне имаше вече малко сок, Хасо попита плахо:
— Хушке Шушик, пие ли ти се? Искаш ли?… — И погледна гузно Ашот.
— Пие ми се, но няма вода…
— А това какво е? Пий вместо вода… — показа той делвата и пак погледна боязливо водача.
— Налей, налей — съгласи се Ашот, — нека пие. — И по устните му мина лека усмивка.
— Как така? Защо? — смути се момичето. Но толкова й се пиеше шира, каквато майка й винаги правеше по време на гроздобера, че макар и да се стесняваше сръбна малко. Можеше и още да си поиска, ако знаеше какво удоволствие щеше да направи на своя побратим кюрд…
За два дни Гагик изработи още два глинени съда — някакви дълбоки гърнета с широки гърла, а пък тесни по средата. Не можеше другояче.
— Какво да правя — няма грънчарско колело, няма инструменти… — ядосваше се самоукият грънчар.
По негово предложение наляха получения сок в тези нови, добре изпечени съдове.
— Ох-ох-ох! И вино вече си имаме! Не живот, а рай — истински рай, за какъвто са мечтали само нашите прадеди, а не им е идвало на ум, че той е тук, в Барсовата клисура! — изпадна във възторг Гагик. — Яж шишкебап, пий вино — радваше се той. — Трябва да си луд, за да се върнеш сега на село… Ашот, сложи тази делва по-далечко от огъня, нека се запази, сладка… От нея ще пием сок като гликоза. А другата, дай по-близо: ще почне да кипи, ще стане вино и ще ни спасява от студа…
Ето че животът им се нареждаше и зимата в Барсовата клисура съвсем не беше така страшна, както им се струваше по-рано.
Едно само тревожеше от време на време децата: по всичко личеше, че барсът не беше напуснал клисурата
Хасо намери кости от коза, съвсем наскоро разкъсана от звяра. За този случай той разказа само на Ашот и двамата дойдоха до заключение, че „мирните времена“ съвсем не бяха настъпили, а това беше само временен отдих.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Минаха още няколко дни. Те бяха ясни и безоблачни, но слънцето грееше вече по-слабо — зимата встъпваше в правата си.
Децата поглеждаха с надежда към Дяволската пътека, но напразно — там не се виждаха дори камъните: всичко беше победяло от сняг. Значи, зимните приготовления трябваше да продължат…
Децата изсякоха почти цялата Дъбрава, но стария орех пощадиха от благодарност за отдавна вече изядените орехи. Оставиха също бряста, върбите, зърнастеца, където катеричката беше сушила гъбите, и още няколко „познати“ дървета.
„Дърводобивът“ сега беше значително облекчен. То се знае, че на голямото точило в ковачницата брадвата можеше да се наточи за половин час, а Саркис употреби за това цели дванадесет — от обяд до късно през нощта, та дори и част от сутринта. И с такова усърдие търка тъпата брадва о гладкия базалт, че ръцете още го боляха. Но затова пък сега на слънцето брадвата направо изпускаше искри. А като удареха по дървото, едва я измъкваха. Саркис беше много радостен и доволен от работата си.
28
Маран — мазе, където се съхраняват плодове и вино.