Кристалният отломък

Защо да не опиташе същата тактика, която бе използвал и с Ерту?

— Идвам от името на моя народ, за да обсъдим общите ни интереси.

Кесел силно се изсмя.

— Нима? — по устните му плъзна широка усмивка, която бързо отстъпи място на злобно смръщване, очите му заплашително се свиха. — Познавам те, елфе! Няма човек, живял в Десетте града, който да не е чувал името на Дризт До’Урден, било в някоя история, или в някоя подигравка! Така че не си прави труда да ме лъжеш!

— Извини ме, могъщи магьоснико! — спокойно рече Дризт, отказвайки се от плана си. — По всичко личи, че си по-мъдър от демона си.

Самоувереното изражение бързо изчезна от лицето на Кесел, който вече се чудеше защо Ерту не отговаря на призивите му. Когато отново погледна към Дризт, в очите му се четеше уважение. Нима този елф съвсем сам бе победил могъщия демон?

— Позволи ми да започна отново — рече Дризт и се поклони ниско. — Добра среща, Акар Кесел. Аз съм Дризт До’Урден, скиталец от Гваерон Уиндстром, закрилник на Долината на мразовития вятър. Тук съм, за да те погубя.

В същия миг ятаганите излетяха от ножниците си.

Ала Кесел бе готов. Свещта, която държеше в ръка, внезапно пламна. Многобройните огледала и кристални сфери, разпръснати из цялата стая, уловиха яркия пламък и го пречупиха в безброй пронизващи лъчи, които бързо се сляха и обгърнаха елфа. Никой от тях не го докосваше, ала Дризт съвсем ясно усещаше силата им и не посмя да ги пресече.

Ниското, туптящо жужене ставаше все по-силно, докато слънцето се издигаше все по-високо в небето навън. Някои от стените, които в полумрака изглеждаха като обикновени огледала, се оказаха прозорци и сега в стаята нахлу светлина.

— Нима наистина мислеше, че можеш просто да влезеш тук и да ме убиеш? — невярващо попита магьосникът. — Та аз съм Акар Кесел, глупако! Тиранинът на Долината на мразовития вятър! Аз командвам най-голямата войска, която някога е крачела из замръзналите степи на тези забравени от всички земи!

И като махна с ръка към едно от магическите огледала, Кесел се провикна:

— Виж моите воини!

В сърцевината на кристалната повърхност Дризт видя част от огромния лагер, който заобикаляше кулата и чу виковете на чудовищните бойци, които се събуждаха от първите слънчеви лъчи.

Внезапно откъм полето долетя предсмъртен вик. Дризт и Кесел незабавно наостриха уши и съвсем ясно доловиха звън на оръжие — в някоя част от лагера, която не се виждаше в огледалото, се водеше битка. Дризт любопитно погледна Кесел, чудейки се дали знае какво става в северната част на лагера му.

Магьосникът отвърна на неизречения въпрос на елфа с ново махване на ръката. Образът в огледалото избледня и отстъпи място на нова картина, този път от друга част на полето. Сега вече звукът от битката изпълни цялата стая. Мъглата в огледалото се избистри и Дризт ясно видя Бруенор и неговите воини. Опрели гръб в гръб, джуджетата се биеха сред море от гоблини, а земята около тях бе осеяна с труповете на орки и людоеди.