Сянката на Бога

Ами ако опиташе да стане и нищо не се получеше? Болеше го, беше объркан и парализиран от страха да не е парализиран. Така че лежеше и гледаше към луната, която си играеше на криеница с облаците. Във въздуха се носеше тежка борова миризма, а нощта изглеждаше неестествено светла. Дочу в далечината чуруликане на хиляди птички.

Какво?!

Къде съм?

О, да!

Трябваше да стане. Ако не успееше да помръдне, поне можеше да се развика, за да даде възможност на Матрака и на приятеля му да го намерят и да сложат край на мъките му с куршум.

Със стон се обърна по корем, хвана се за един клон наблизо и се изправи на крака. Залюля се леко, огледа се и видя, че е на склона, малко под градската стена, на място, което беше относително равно. Паркингът се намираше на стотина метра от него, а от другата му страна бе игрището — ярко осветен остров в нощта. Чу отново свиркането и разбра, че не бяха никакви птички, а остри освирквания в типично италиански стил. Официална среща, реши Ласитър. Твърде много шум и светлина за махленски двубой.

Отупа дрехите си и потърси нещо за подпиране. Намери един откършен боров клон и опита да се облегне с цялата си тежест на него. Огъна се, но издържа.

Закуцука в посока на паркинга, опитвайки се да игнорира болката в глезена. Каквото и да бе поражението там — счупване или изкълчване, — усещаше, че нещата се усложняват с всяка крачка. А му предстояха доста крачки. Отиването до паркинга му отне десет минути. Когато пристигна, публиката на игрището дружно изрева. Някой явно беше отбелязал гол.

Паркингът беше малък и вероятно заради мача — пълен с коли и велосипеди. Ласитър застана в сянката на един кипарис и затърси с поглед наетата кола, с която бе пристигнал. Изплаши се, че може да е блокирана. Слава Богу, не беше. Тъкмо се готвеше да тръгне натам, когато на петнайсетина метра от нея някой запали запалка на задната седалка на черен роувър. Не можеше да различи лицето, но в колата имаше двама души, които явно не бяха любовници.

Пое дълбоко дъх.

Ами, разбира се. Градът можеше да се напусне само по един начин. Не беше необходимо Матрака да е титан на мисълта: ако не се бе убил при падането, къде другаде щеше да отиде освен при колата? И какво друго му оставаше — да се изтърколи до полите на шибаната планина и да отиде на автостоп до Тоди?

Можеше, естествено, да се върне обратно в Монтекастело, но така оставаше в капана. Замисли се за футболното игрище. Стигнеше ли до него, можеше да се загуби сред тълпата. Но как? Дрехите му бяха разкъсани и окървавени — за щастие само малка част от кръвта беше негова, — лицето му беше насечено от клоните, а и едва вървеше. Изводът беше, че в Италия не съществуваше тълпа, достатъчно голяма, за да го приеме — в мига, в който хората го видеха, сигурно щяха да закрещят от ужас. От друга страна, ако се добере до полицията… Какво тогава? Щяха да го задържат поне докато намерят преводач. После щеше да бъде в безопасност, но само за кратко. До момента, в който „Умбра Домини“ или СИСМИ се свържат със своя човек сред надзирателите, което за страна като Италия изглеждаше напълно правдоподобен сценарий. В такъв случай, щеше да увисне на собствения си колан в килията още преди да се е съмнало.