Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
Изведнъж десният му крак се подхлъзна и той залитна. Задържа се прав само защото се хвана за гърба на най-близката седалка.
Погледна към пода, там, където се бе подхлъзнал. В тъмнината нямаше цветове, но видя някакво петно. В същия момент носът му долови някаква миризма, напомняща му за… щандовете за месо в големите магазини.
Вгледа се отблизо и видя струйка кръв. Проследи я до изповедалнята. Не искаше да стъпва по нея, но нямаше избор.
Никога преди не бе влизал в изповедалня, така че, когато дръпна завеската, сърцето му сякаш спря, тъй като видя, че кабинката е празна. Облекчението му обаче бе краткотрайно. Огледа се и видя, че кръвта изтича изпод преградата между двете отделения. Вече нямаше никакво съмнение какво ще намери от другата страна.
Подметките му лепнеха и сърцето му отново заби тежко. Дръпна втората завеса. Ацети седеше, подпрял лице в разделителната решетка. В дясното му слепоочие имаше малка входна дупка, а изходното отверстие беше с размера на юмрук. Нямаше нужда да се вглежда, за да установи, че стената отзад е посипана с парчета мозък.
Куршум с ниска скорост. С мек връх. От онези, които се разпадат и разкъсват всичко наоколо. Така наречените „дум-дум“. Едно време си ги правеха сами, като изрязваха кръст върху върха на куршума, днес обаче вече се продаваха. Много по-добри.
Свещеникът явно бе седял в кабинката, притиснал ухо върху малката метална решетка. Убиецът бе влязъл от другата страна, беше седнал на пейката и със започването на изповедта бе извадил пистолета си. „Прости ми, отче, защото съгреших.“ След това бе стрелял от упор, използвайки куршум, с който можеше да се убие и слон.
Отне му минута да изтегли тялото на Ацети от кабината. Не знаеше защо го прави. Може би защото Ацети изглеждаше някак… притеснен вътре. Искаше му се да подложи възглавничка под главата му, но…
Остави го на пътеката и тръгна към олтара. Затърси изход, но попадаше все на непознати предмети и странни места. Изход като че ли нямаше. Църквата явно бе залепена отзад за други сгради, което го поставяше пред простата алтернатива: или да остане, или да излезе. С уговорката, че ако решеше да излезе, трябваше да го направи през главния вход.
Отвори вратата с леко побутване, спря за момент на площадката пред стъпалата и огледа площада. Беше пуст и ярко осветен от луната. Бързо заслиза надолу към фонтана, чието гъргорене бе единственият звук в нощната тишина. Лунната светлина блещукаше по изтичащата от лъвската паст вода.
И тогава го зърна.
Видя го под лунната светлина на ъгъла, където Виа делла Феличе излизаше на площада. В следващата секунда луната се скри зад облак и мъжът изчезна. Ласитър дори се поколеба дали изобщо го е видял. Обърна се към втората улица, чието име не знаеше, и тръгна към нея, но в един момент тъмнината оживя и пред него изникна нещо като стена.
Матрака!
Ласитър побягна. Само че нямаше как да избяга.
— Ecco! Cenzo! — тихо извика Матрака. Гласът му бе изненадващо тънък, почти женски.
Ласитър огледа площада, попивайки с поглед всичко: фонтана, църквата, кафенето, стената. Наистина нямаше как да изчезне. Матрака и по-дребният приближаваха. Виждаше в мрака зъбите им. Усмихваха се.
Ласитър тръгна заднешком, без да се вълнува накъде отива — важното беше да е по-далеч. По-малкият бръкна в джоба си и извади нещо като „Валтер“ със заглушител на дулото. Затегна заглушителя и зашепна на приятеля си. Гърбът на Ласитър докосна парапета. И това беше всичко. Краят на пътя…
Мъжете се приближаваха все така спокойно. Вече различаваше и лицата им. Онзи с пистолета беше по-млад и грозен. Приличаше на камила, сякаш, когато се е раждал, го бяха изтегляли за лицето с форцепс. Погледът му беше тежък, очите изпъкнали, косата толкова ниско подстригана, че изглеждаше като сянка по черепа му.
Матрака беше от по-друг сорт. Целият квадратен и като че ли имаше нужда да се бръсне през час. Косата му беше плетеница от къдри и дори от това разстояние Ласитър виждаше яростта в очите му.
Мога да се хвърля срещу тях, мина му през главата. Или обратно — да скоча долу и да видя какво ще се случи. Никоя от възможностите не му се видя привлекателна, но едната може би даваше малко по-големи шансове за оцеляване. Искаше да се обърне и да прецени последиците от падането: щеше ли да бъде отвесно или имаше някакъв наклон, който поне малко да смекчи удара. Макар вече да беше гледал в урвата, не можеше да си спомни, а най-лошото бе, че не можеше и да откъсне поглед от двамата убийци, които се приближаваха все повече.