Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
— Интересно…
— О, да! Казаха го направо и го обясниха подробно. Децата трябва да бъдат зачевани чрез полово сношение, по нормалния начин. Точно както контрацептивите са намеса във волята Божия, такава е и репродуктивната — как й казват? — технология. Практически всичко, което става в клиниките за лечение на безплодие, е специално забранено.
— Наистина интересно. Но това не е попречило на Барези, доколкото разбирам?
Свещеникът отмести поглед.
— Той смяташе, че има право на изключение. — Въздъхна. — Иначе не би игнорирал Ватикана по такива въпроси. Вярно, контролът върху раждаемостта е забранен, но в Италия — почти изцяло католическа страна — хората имат малки семейства и населението е стабилно. А аз мога да ви уверя, че… въздържанието не е национална черта. — Ацети сви рамене и доля чашата си. — Така-а… Какво ще предприемете сега за вашата съпруга? Имате ли нужда от консултация? — Ласитър го изгледа неразбиращо. — Тя в пансиона ли е? Удивлявам се, че сте дошли чак тук, без да опитате да се свържете предварително. Сега сигурно ще е много разочарована. Искате ли да поговоря с нея…
— Не, отче…
— Аз съм добър слушател — напомни му Ацети.
— Мисля, че има недоразумение.
— О?
— Аз не съм женен.
Свещеникът се обърка.
— Тогава…? — Обърна длани нагоре, за да покаже безпомощността си.
— Тук съм, защото сестра ми е идвала в клиниката. Преди няколко години.
— А! Добре! Сестра ви! Успешно ли се оказа?
— Да, роди й се прекрасно момченце.
Ацети се усмихна на новината и кимна доволно. После усмивката му премина в смръщване.
— Не разбирам — каза той. — Защо тогава сте тук?
— Тя почина през ноември.
Свещеникът примижа от болка.
— Страшно съжалявам. А момчето? Предполагам, сега за него се грижи баща му… и вие?
Ласитър поклати глава:
— Няма баща. Сестра ми живееше сама. А освен това и детето е мъртво. Всъщност… и двамата бяха убити.
Ацети отмести поглед. След малко попита:
— И как се случи всичко това?
— Някой ги е убил, докато са спели, след това домът им е бил подпален.
Ацети дълго не проговори. Отряза ново парче хляб и го топна във виното. Накрая го погледна:
— Това ли ви води тук?
Ласитър кимна.
— Убиецът е италианец. Не мисля, че двамата със сестра ми са се познавали. После научих…
Свещеникът стана от масата, изправи се и закрачи неспокойно. Нещо го бе развълнувало, някаква тревожна мисъл. Изведнъж попита:
— Момче ли казахте? — Ласитър потвърди с кимване, без да изпуска свещеника от очи. — Чудя се… — започна Ацети.
— Какво, отче?
— Питам се дали знаете… Може и да не ви е известно, разбира се, но все пак… дали не знаете по кой метод е била обработена сестра ви. Защото има няколко…
— Знам, че е имало донор на яйцеклетка. Мисля, че го наричат…
— Донорство на ооцита. — Свещеникът произнесе фразата, сякаш ставаше дума за фатална болест. Продължи да крачи все така неспокойно, после се почеса по главата, спря и погледна Ласитър: — Но, разбира се, такива неща се случват. Има толкова много насилие и жестокост. Особено в Щатите. Сестра ви в град ли живее? В тези трудни времена…
Ласитър кимна:
— Прав сте. Наистина има много насилие. Но сестра ми и племенникът ми не са единствените.
— Какво искате да кажете?
— Друго момче е било убито в Прага. Горе-долу по същото време. И в Лондон. В Канада… Рио… Един Бог знае къде още. Това е причината, поради която съм тук: те всички са били заченати в клиниката.
Свещеникът рухна на стола си, отметна назад глава и затвори очи. После сложи лакти на масата и прекара пръсти през косата си. Дълго време не каза нищо. В настъпилата тишина Ласитър чу, че навън вали.
След минута свещеникът се изправи на стола. Събра внимателно дланите на ръцете си и наведе глава, докато челото му не опря връхчетата на средните пръсти. Лицето му бе скрито, а брадичката му — заровена в гърдите. Прошепна нещо, което Ласитър не разбра.
— Моля?
— Добре, „такава е волята Божия“ — извика Ацети. Опря длани върху масата и погледна Ласитър. Погледът му беше тревожен и нефокусиран. — А може би не е!
— Отче…
— Не мога да ви помогна!
— Струва ми се, че можете.
— Не мога!
— Тогава ще бъдат убити още деца!
Очите на Ацети плувнаха в сълзи.
— Вие не разбирате… — умолително каза той, пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. — Изповедта е свещена. Което се признае, остава запечатано. Така би трябвало да бъде.