Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
— Какво означава „би трябвало“? — Но свещеникът упорито поклати глава. — Знаете кой стои зад всичко това, нали? — настоя Ласитър.
— Не — Ласитър почувства, че говори истината, — не знам. Но мога да ви кажа следното: всеки аспект от живота на Барези е част от онова, което се опитвате да откриете: работата му като учен, религиозните му изследвания, дейността му в клиниката. — Свещеникът отново въздъхна дълбоко и замълча.
— Това ли е? — осведоми се Ласитър.
— Това е, което мога да кажа — със съжаление в гласа произнесе Ацети.
— Значи не ми остава нищо друго, освен да ви благодаря за голямата помощ — язвително отговори Ласитър, без да скрива сарказма си. — Ще гледам да го запаметя добре. И ако някоя от майките ме попита защо синът й е трябвало да умре, аз ще й разказа за вашия обет… и как нещата опират до принципи. Сигурен съм, че ще разбере — той сграбчи палтото си и скочи на крака.
— Почакайте — спря го Ацети. — Има още нещо… — Преди Ласитър да успее да каже каквото и да било, Ацети отиде в съседната стая. Чу се как дръпва чекмедже. После се върна. — Ето — каза той и даде на американеца някакво писмо.
— Какво е това?
— Барези ми го изпрати от болницата, няколко дни преди да почине. Мисля, че в него ще намерите отговорите на някои от вашите въпроси. — Ласитър видя, че писмото беше написано на ръка от двете страни на тънка, полупрозрачна хартия. Над главите им удари камбана. Ацети дръпна ръкав и погледна часовника си. — Имам изповеди до осем — каза той. — Ако се върнете довечера, ще ви го преведа.
— Не бихте ли могли просто да…
Ацети поклати глава:
— Не мога. Градът е малък и сигурно вече се е наредила дълга опашка.
— Отче…
— Чакало е хиляди години. Може да почака още малко.
28.
Трябваше да помисли. Или още по-добре… да не мисли.
Свещеникът се бе опитал да му каже нещо, без да нарушава дадения обет. Нещо за различните шапки, които Барези е носил, и за начина, по който нещата се връзваха едно с друго. Само че той не бе успял да го разбере. Защото, ако изобщо имаше някаква логика, Ласитър поне не я виждаше.
Трябваше да потича.
Така бе свикнал да постъпва, когато имаше проблем, с който не можеше да се справи: превключваше мозъка си на неутралност и започваше да бяга. И най-често решението само изплуваше, като дар от небето.
Но в Монтекастело нямаше къде да бяга. Щеше да се наложи да обиколи градчето половин дузина пъти, за да покрие прилично разстояние. Освен това тичането по калдъръмите си беше живо убийство дори в сухо време, а на всичкото отгоре уличките така криволичеха, че би било абсурд да набере скорост. А колкото до пътя надолу по склона, нищо не би могло да го изкуши да се затича по него. Със същия ефект можеше да се хвърли от някоя скала и после да се върне с катерене.
Така че направи следващото най-добро нещо. Качи се в колата и подкара без цел извън града, в посоката на Сполето, налагайки си да не мисли с надеждата, че отговорът сам ще изскочи от някъде. Шофирането също понякога му помагаше, макар че като техника за медитация не бе така ефективно, както тичането.
Според картата Сполето отстоеше на четиридесет километра. Идеално, помисли си Ласитър. Час натам и час обратно. Включително разходка из града.
Картата обаче не показваше планинския хребет, разделящ двата града. Свързващата ги отсечка беше всъщност серия от остри завои по асфалтова пътека, прокарана в планината. Пропастта отстрани изглеждаше бездънна. И макар разходката да бе приятна, му отне час и половина, за да стигне до табелата, на която пишеше: „Сполето — 10 км“. Въпреки това не се отказа, докато не настигна един камион, който така и не успя да задмине. Задавен от дизеловите изпарения, започна да проклина идеята си. Накрая, пет километра преди Сполето, стигна до бензиностанция на „Аджип“, където просто зави обратно. От деня бе останала само светла ивица над билото на планината. Часовникът на таблото показваше шест и петнайсет.
— Изпусна го за малко — възкликна Хю, когато Ласитър се появи в пансиона.
— Кого?
— Не си остави името. Каза, че бил приятел.
Ласитър внимателно го изгледа:
— Нямам „приятели“ из тези места. Остави ли съобщение?
— Не, каза, че искал да бъде изненада. После попита къде може да те намери и… — Хю се намръщи: — Казах му, че си при падрето.
Ласитър застина и като видя това, Хю направи виновна гримаса.
— Грешка, нали?
— Не знам. Как изглеждаше?
— Голям. Грамаден!