Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
Боже, мисълта за него с някоя друга, дори да не си го спомняше, беше
като ритник в корема.
— Колко? — попита Джейн с дрезгав глас.
— Не ти трябва да знаеш.
— Кажи ми.
— Не мисли за това. Аз се опитвам да не го правя — той погледна
към нея. — Те няма да означават нищо за мен. Въпреки че двамата с теб
не можем… Както и да е, няма да значат нищо.
Беше ужасно от нейна страна да се радва.
Той си сложи отново ръкавицата и останаха мълчаливи, докато колата
се носеше в нощта. Най-накрая спряха. После потеглиха. Спряха.
Тръгнаха отново.
— Сигурно сме в центъра, а? — заговори тя. — Сякаш има много
светофари.
— Да — той се наведе, натисна бутон и спусна преградата, така че тя
можеше да погледне навън през предното стъкло.
Да, бяха в центъра. Беше се върнала.
Очите й се напълниха със сълзи, тя примигна, за да ги прогони, и
погледна надолу към ръцете си.
Малко по-късно шофьорът спря мерцедеса пред нещо, което
изглеждаше като сервизен вход към тухлена постройка. Имаше стабилна
метална врата с надпис «Частна собственост» и бетонова рампа, която
водеше към платформа за разтоварване. Беше чисто по начина, по който
са чисти добре поддържаните жилищни сгради. С други думи, захабено, но без разпилян наоколо боклук. Ви отвори вратата си.
— Почакай вътре.
Тя сложи ръка на сака с дрехите си. Може би беше решил да я върне
обратно в болницата. Само че този вход на «Св. Франсис» не й беше
известен.
Секунди по-късно той отвори вратата и посегна с голата си длан.
— Остави си нещата. Фриц, ще се върнем след малко.
— За мен ще е удоволствие да почакам — усмихна се старецът.
Джейн излезе от колата и последва Ви до бетоновите стълби, намиращи се до рампата. През цялото време той беше плътно долепен до
нея. Пазеше я. Някак отвори масивната метална врата без ключове.
Просто сложи длан на бравата и се втренчи във вратата.
Странно, че когато влязоха, той не се отпусна. Поведе я бързо по
коридора към товарен асансьор, като се озърташе наляво и надясно, докато се движеха. Не беше осъзнала, че се намират в луксозната сграда
«Комодор», докато не прочете съобщение от домоуправителя, залепено на
бетонната стена.
— Имаш апартамент тук? — попита, въпреки че беше повече от ясно.
— Последният етаж е мой. По-точно половината от него — влязоха в
сервизния асансьор, застлан с износен линолеум и осветен с лампи, поставени под мрежа. — Бих искал да те преведа през главния вход, но е
прекалено изложен на показ.
Асансьорът се разтресе, когато потегли нагоре, и тя посегна да се
опре на стената. Ви хвана ръката й над лакътя, за да я задържи, и повече
не я пусна. А и тя не искаше да я пуска.
Ви беше все така напрегнат, когато асансьорът спря рязко.
Обикновеното на вид преддверие не беше нищо особено. Имаше две врати
и изход към стълбището, за да има някакъв смисъл от съществуването му.
Таванът беше висок, но без декорация, а килимът беше шарен и с къси
власинки от типа, който Джейн беше виждала по болничните чакални.
— Насам.
Тя го последва до края на един коридор и се изненада, като го видя да
вади златен ключ, за да отключи вратата.
Каквото и да имаше вътре, бе обгърнато от плътен мрак, но тя го
последва без страх. Имаше чувството, че дори да се озоват под
артилерийска стрелба, с него до себе си тя пак би излязла невредима. А и
мястото миришеше добре. На лимон. Сякаш скоро бе почиствано.
Той не включи никакво осветление. Само хвана ръката й и настойчиво
я дръпна напред.
— Не виждам нищо.
— Не се безпокой. Няма нищо, което да те нарани, а и аз знам пътя.
Тя увисна на ръката му и тръгна след него, докато накрая не спряха.
Според начина, по който ехтяха стъпките, тя реши, че мястото е голямо, но нямаше представа от формата му.
Той я обърна с лице надясно и отстъпи от нея.
— Къде отиваш? — преглътна тя.
Една свещ пламна в далечния край, на около дванайсет метра от нея.
Не освети много. Стените… стените и таванът бяха… и подът също… бяха
черни. Всичко беше черно. Също и свещите.
Ви отстъпи настрани от светлината и се превърна в мержелееща се
сянка.
Сърцето на Джейн затуптя силно.
— Попита за белезите между краката ми — каза той. — Искаше да
знаеш какво се е случило.
— Да — прошепна тя.
Значи затова искаше всичко да е черно като нощта. Нямаше желание
тя да види лицето му.
Пламна още една свещ. Този път на противоположната стена на това, което тя осъзна, че представлява огромно помещение.
— Дело са на баща ми. Направи ги точно след като едва не го убих.