Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
Джейн пое въздух рязко.
— О… Боже.
Вишъс се загледа към нея, но виждаше единствено случилото се, след
като беше повалил баща си на земята.
— Донесете ми кинжала — нареди Блъдлетър.
Ви се съпротивляваше на войника, който държеше ръцете му, но не
постигаше много. Докато се бореше, се появиха още мъже. Първоначално
още двама. А после още трима.
Блъдлетър се изплю на земята, когато някой сложи черен кинжал в
ръката му, и Ви се подготви за предстоящото пробождане… Но
Блъдлетър само направи резка на дланта си и после тикна оръжието в
колана си. Събра двете си ръце и ги потърка една в друга, после удари с
отворена длан Ви в гърдите.
Ви погледна надолу към отпечатъка от дланта му. Прогонване. А не
смърт. Но защо?
Гласът на Блъдлетър беше твърд.
— Завинаги ще бъдеш чужд непознат за всички тук. Смърт ще
застигне всеки, опитал се да ти помогне.
Войниците се канеха да пуснат Ви.
— Още не. Отведете го в лагера — Блъдлетър се извърна с гръб. — И
доведете ковача. Наше задължение е да предупредим останалите за
дяволската му природа.
Ви се загърчи лудешки, когато друг войник хвана краката му и го
понесоха към пещерата, сякаш не беше живо същество.
— Зад преградата — нареди Блъдлетър на ковача. — Ще го направим
пред изрисуваната стена.
Мъжът пребледня, но отнесе дървената подложка с подредени върху
нея инструменти от другата страна на преградната стена. В това
време Ви беше сложен да легне по гръб, като всеки от крайниците му бе
държан от по един войник, а друг притискаше бедрата му.
Блъдлетър се изправи над него. От ръцете му се стичаше
яркочервена кръв.
— Бележи го.
Ковачът вдигна поглед.
— Как точно, велики воине?
Блъдлетър произнесе предупрежденията на Древния език буква по
буква и войниците държаха Ви, за да бъдат татуирани слепоочието му, слабините и бедрата. Не спираше да се съпротивлява през цялото време, но мастилото попи в кожата му завинаги. Когато свършиха, той беше
напълно изтощен, по-слаб, отколкото след преобразяването си.
— Ръката му. Направи го и на ръката му — ковачът поклати глава.
— Ще го направиш или ще ми е нужен друг ковач за лагера, защото ти ще
си мъртъв.
Ковачът не спря да трепери, но внимаваше да не докосва кожата на
Ви и завърши работата си без инциденти.
Когато всичко беше направено, Блъдлетър погледна надолу към Ви.
— Мисля, че имаме още една задача. Разтворете широко краката му.
Ще направя услуга на расата ни и ще се уверя, че той никога няма да
създаде потомство.
Ви имаше чувството, че очите му изскачат от орбитите, когато
глезените и бедрата му бяха дръпнати рязко настрани. Баща му извади
черния си кинжал отново, но после се спря.
— Не, нужно е нещо друго.
Той нареди на ковача да използва клещи.
Вишъс изкрещя, когато почувства метала върху най-нежната си
кожа. Последва пронизваща болка, разкъсване и…
— Мили Боже! — възкликна Джейн.
Ви се върна обратно в настоящето. Чудеше се каква част беше
изрекъл на глас и реши, че ако се съди по ужаса, изписан на лицето й, трябва да е било почти всичко.
Той се загледа в отраженията на свещите, трепкащи в тъмнозелените
й очи.
— Не успяха да довършат започнатото.
— Едва ли от чувство за приличие — промълви тя.
Той поклати глава и вдигна ръката в ръкавица.
— Въпреки че бях на път да загубя съзнание, цялото ми тяло пламна.
Войниците, които ме държаха, бяха убити мигновено. Също и ковачът.
Той държеше метален инструмент, който отведе заряда право в тялото му.
Тя затвори очи за кратко.
— Какво стана после?
— Изтъркалях се настрани и повърнах, после се довлачих до изхода.
Целият лагер ме наблюдаваше смълчан. Дори баща ми не ми препречи
пътя, нито пък каза нещо — Ви притисна леко ръка между краката си, припомняйки си неописуемата болка. — Подът на пещерата беше покрит с
пепел, която съдържаше различни минерали, вероятно в това число и сол.
Раната се затвори и кървенето спря, но така се сдобих с белезите.
— Толкова… съжалявам — тя протегна ръка, сякаш се опитваше да го
докосне, но после я отпусна. — Чудо е, че си оцелял.
— Едва се справих през първата нощ. Беше много студено. Наложи се
да използвам клон, за да се подпирам, докато вървя. Придвижих се
възможно най-далече без определена посока. Накрая припаднах. Имах
воля, но тялото ми не издържа. Бях загубил кръв, а болката беше
умопомрачителна.
Цивилни от моята раса ме откриха точно преди изгрева. Прибраха ме, но само за ден. Предупрежденията… — той потупа слепоочието си. —Предупрежденията постигнаха точно това, което баща ми целеше.