Стоманеното сърце

— Невъзможно — заяви Тиа. — Наблюдавам всички входове.

— Казвам ти, видях нещо.

— Камера четиринадесет… петнадесет… Дейвид, там горе няма никой.

— Спокойно, синко — обади се Проф.

Криеше се в тунела под игрището и щеше да се подаде само при появата на Стоманеното сърце. Решихме да не взривяваме експлозивите там, докато не сме опитали всички други начини за убиване на Стоманеното сърце.

Проф носеше тензорите. Можех да кажа, че се надява да не му се налага да ги използва.

Чакахме. Тиа и Ейбрахам ни обясняваха маньоврите на Правоприлагането. Пехотните части обкръжиха стадиона, завардиха всички известни им изходи и започнаха бавно да проникват. Поставиха оръдия на няколко места вътре в стадиона, но не намериха никого от нас. Стадионът беше твърде голям, а ние се бяхме укрили твърде добре. Можеш да си направиш сума ти интересни скривалища, когато можеш да копаеш в това, което за всички останали е непробиваемо.

— Включи ме във високоговорителите — тихо изрече Проф.

— Готово — отговори Ейбрахам.

— Не съм тук, за да се бия с червеи! — провикна се Проф и гласът му отекна насред стадиона, усилен от поставените от нас високоговорители. — Това ли е храбростта на могъщия Стоманеното сърце? Да изпрати малки човечета с пушкала, та да ме дразнят? Къде си, императоре на Нюкаго? Толкова ли се боиш от мен?

Стадионът притихна.

— Виждаш ли как се построяват войниците сред местата? — попита ме Ейбрахам по линията. — Много са внимателни. Прави се с цел да не се улучват едни други при стрелба. Трудно ще ни бъде да сгащим Стоманеното сърце под кръстосан огън.

Гледах през рамото си. Не видях друго движение в местата отзад.

— А — тихо произнесе Ейбрахам. — Подейства. Идва. Мога да го видя в небето.

Тиа тихо подсвирна.

— Това е то, момчета. Време е за истинската веселба.

Чаках с издигната пушка и използвах прицела, за да оглеждам небето. Най-накрая съзрях в тъмнината светла точка, която се приближаваше. Постепенно тя се раздели на три фигури, които долетяха в центъра на стадиона. Повелителя на нощта се носеше безформено. До него кацна Зарево, пламтяща човекообразна фигура, толкова ярка, че оставяше остатъчни образи в очите ми.

Стоманеното сърце се приземи между тях. Дъхът ми се спря в гърлото и аз замръзнах.

Малко се беше изменил в десетилетието след разрушаването на банката. Същия арогантен израз, същата съвършено оформена коса. Нечовешки хармоничното и сложено тяло, наметнато със сребристочерна пелерина. Юмруците му излъчваха леко жълто сияние, от тях се издигаха струйки дим, а в косата му имаше мъничко загатване за сребро. Епичните старееха много по-бавно от обикновените хора, но все пак старееха.

Около Стоманеното сърце се понесе вятър и вдигна праха, събрал се на сребристото поле. Открих, че не мога да откъсна поглед. Убиецът на баща ми. Беше тук най-накрая. Явно не забеляза дреболиите от банковия трезор. Бяхме ги посипали в центъра на игрището и ги бяхме смесили с боклук, за да прикрием какво сме направили.