Целуната от сянката

Кимнах. Въпросите бяха излишни.

Той се пресегна и хвана ръката ми над лакътя, вторачен в мен, за да е сигурен, че ще разбера следващите му думи.

— Не спирай — изрече. — Няма значение какво ще чуеш, няма значение какво ще видиш, не спирай. Не и докато не предупредиш другите. Не спирай, освен ако си пряко заплашена. Разбра ли?

Отново кимнах. Той пусна ръката ми.

— Кажи им буря.

Отново кимнах.

— Бягай.

Побягнах. Не се озърнах назад. Нито попитах какво ще прави, защото вече знаех. Възнамеряваше да спре колкото може повече стригои, докато успея да доведа подкрепление. След броени секунди чух ръмжене и шум от удари, което ми подсказа, че Дмитрий беше открил друг стригой. За един удар на сърцето си позволих да се разтревожа за него. Ако той умре, аз също щях да умра. Но после пропъдих тази тревога. Не можех да мисля само за един човек, не и когато животът на стотици бе изложен на смъртна опасност. Стригои в Академията „Св. Владимир“. Невъзможно. Не можеше да е истина.

Краката ми се удряха силно в земята, разпръсвайки кишата и калта. Стори ми се, че някъде наоколо чувах гласове и виждах силуети — но не на духове както на летището, а на чудовищата, от които толкова дълго се бях страхувала. Но нищо не можеше да ме спре. Когато Дмитрий и аз започнахме да тренираме заедно, той ме караше всеки ден да пробягвам обиколка след обиколка. Аз все се оплаквах, но той настояваше отново и отново, че бягането било от съществено значение. Щяло да ме направи по-силна, повтаряше ми той. И, добавяше, може да дойде ден, когато няма да мога да се бия и ще трябва да побягна. Този ден бе дошъл.

Пред мен се появи общежитието на дампирите. Около половината от прозорците му светеха. Наближаваше вечерният час и всички се готвеха да си лягат. Връхлетях през вратите. Сърцето ми щеше да се пръсне от напрежение. Първият, когото видях, беше Стан. Едва не се бутнах в него. Той ме улови за китките, за да ме удържи да не падна.

— Роуз, ка…

— Стригои — задъхано изрекох. — Има стригои в кампуса.

Той се втренчи удивено в мен и за пръв път го видях със зяпнала уста. Но бързо се съвзе и аз тутакси се досетих какво си помисли. Пак си измислям истории за духове.

— Роуз, не зная какво си намис…

— Не съм луда! — изкрещях. Всички в коридора на общежитието насочиха погледите си към нас. — Те са там навън! Те са там навън и Дмитрий се бие с тях сам. Трябва да му помогнеш. — Какво, по дяволите, ми беше казал Дмитрий? — Той ми каза да ти предам думата буря.

И сякаш с магическа пръчка Стан изчезна.

Никога не бях присъствала на упражненията на пазителите срещу евентуални атаки на стригоите, но те със сигурност са ги провеждали. Всичко се задвижи прекалено бързо, което бе възможно само ако го бяха тренирали предварително. Всички пазители в общежитието, независимо дали бяха будни, или не, за няколко минути се събраха в коридора. Зазвъняха по телефоните. Аз стоях сред другите ученици, които гледаха как по-възрастните се организираха с удивителна ефективност. Като се озърнах наоколо, осъзнах нещо. Край мен нямаше други ученици от горните класове. Понеже беше неделя през нощта, всички мои съученици се бяха върнали към практиката си, за да охраняват поверените им морои. Странно, но това ми подейства успокояващо. Така общежитията на мороите бяха допълнително защитени.