Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Паникьоса се.
Както си беше омотана, тя се дръпна, удари се във вратите на гардероба и те зейнаха, а Виргиния се строполи на пода. Зарита с крака и заблъска с ръце, докато най-сетне успя да се освободи. В погнусата си допълзя на леглото, сви се в ъгъла, притиснала колене до брадичката си, втренчи се в камарата юргани и одеяла, за да долови някакво възможно движение. Видеше ли помръдване, щеше да изкрещи. Да изкрещи така, че целият блок да дотърчи с чукове, брадви и да удря по купчината завивки, докато плъхът умре.
Най-горният юрган беше зелен на сини точки. Това там да не беше мръдване? Тя си пое дъх да изкрещи и отново чу писукането и съскането.
Аз… дишам.
Да. Това бе последното, което установи на заспиване: че не диша. Сега дишаше отново. Пое си пробно въздух и пак се чу писукането, съскането. Идваше от трахеята й. Гърлото й беше пресъхнало, докато бе спала, и сега сякаш скърцаше. Виргиния се прокашля и усети в устата си гнил вкус.
Спомни си. Всичко.
Погледна ръцете си. Бяха в ивици засъхнала кръв, но нямаше рани, нито пък белези. Разгледа мястото в сгъвката на лакътя, където знаеше, че бе рязала поне два пъти. Едва забележима розова ивичка. Може би. Иначе всичко беше зараснало.
Потърка очи и погледна часовника. Шест и петнайсет. Вечер. Тъмно. Пак се обърна към зеления юрган на сини точки.
Откъде идва светлината?
Горната лампа беше угасена, навън се бе свечерило, щорите бяха спуснати. Как става така, че тя вижда ясно всички очертания и цветове? В гардероба беше тъмно като в рог. Там не виждаше нищо. Но сега… светло като посред бял ден.
Винаги се процежда мъничко светлина.
Дишаше ли?
Не можеше да прецени. Щом помислеше за дишането, започваше да го следи. Може би дишаше само докато мислеше за дишането.
Но онова първо вдишване, което бе взела за плъхски писък… то стана, без да го мисли. Всъщност просто беше като…
Тя стисна очи.
Тед.
Беше присъствала на раждането му. След зачеването на Тед Лена повече не видя баща му. Някакъв финландски бизнесмен, който дошъл на конференция в Стокхолм, и прочее. Така че Виргиния присъства на раждането. Примоли се да присъства.
И ето, сега си го припомни. Първото вдишване на Тед.
Как се беше появил. Малко телце, лигаво, лилаво, почти нечовешко. Щастието, което изпита, безпокойството, докато не вдиша. Акушерката, която спокойно пое малкото създание в ръце. Виргиния си помисли, че ще обърне телцето надолу с главата, ще го потупа по дупето, но още щом го взе, от устата му се изду балонче. Балонче, което растеше, растеше… и се пукна. Тогава се чу плачът, първото проплакване. И той започна да диша.
И?
Това ли беше първото съскащо вдишване на Виргиния? Писукане… на новородено?
Тя се разгъна, легна по гръб. Продължи да връща лентата от раждането в съзнанието си. Как й дадоха да измие Тед, понеже Лена беше твърде изтощена, бе загубила твърде много кръв. Да. След като той се роди, започна обилно кръвотечение и сестрите едва успяваха да попиват с книжните кърпи, голямо количество кърпи. Постепенно спря от само себе си.
Куп окървавени кърпи, тъмночервените ръце на акушерката. Спокойствието, ефикасните действия въпреки всичката… кръв. Всичката кръв.
Жажда.
Устата й лепнеше и тя взе да превърта спомена напред-назад, фокусираше се на всичко, което беше в кръв: ръцете на акушерката — да оближе тези ръце, окървавените смачкани кърпи по пода — да ги захапе, да ги осмуче, кръвта между бедрата на Лена, тя течеше на тънка струйка, да…
Скочи конвулсивно от леглото, изтича приведена до банята и вдигна с трясък капака на тоалетната, наведе глава над чинията. Нищо. Само сухи, мъчителни спазми. Подпря чело на ръба на тоалетната чиния. Картините от раждането се заредиха отново.
Неискамнеискамнеис…
Удари чело в порцелана и в главата й изригна гейзер от леденопрозрачна болка. Всичко стана светлосиньо пред очите й. Усмихна се и падна странично на килимчето в банята, което…
Струваше 14,90, но ми го дадоха за десетачка, понеже леко се проскуба, когато касиерката дръпна етикета с цената, а когато излязох на площада пред „Оленс“, един гълъб кълвеше остатъци от пържени картофки от захвърлена картонена кутия, гълъбът беше сивосинкав… беше… срещу слънцето…
Не знаеше колко време е лежала в безсъзнание. Една минута, един час? Може би само няколко секунди. Но нещо се бе променило. Чувстваше се спокойна.