Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Е.Л.А.Т.У.К.
Пауза. После:
А.М.А.Й.К.А.Т.И.
Оскар отвърна:
Н.Я.М.А.Я.
Майка му нямаше да се прибере преди десет. Имаха поне три часа на разположение. Оскар отпусна глава на възглавницата. За миг, съсредоточен в почукването, бе забравил за всичко.
Пуловерът… вестникът…
Оскар се сепна, понечи да стане, да прибере вестниците. Нали тя щеше да види… да разбере, че той…
После пак отпусна глава на възглавницата, не му пукаше.
Тихо свирване под прозореца. Той стана от леглото, отиде и надзърна. Тя стоеше долу, извърнала лице нагоре към светлината. Носеше твърде голямата карирана риза.
Оскар й направи знак с пръст: „Ела на вратата“.
— Не му казвай къде съм, нали?
Ивон се намръщи, с крайчеца на устата издиша дим към открехнатия кухненски прозорец, нищо не каза.
Томи изсумтя.
— Защо пушиш на прозореца?
На цигарата й се беше задържала толкова много пепел, че вече се огъваше. Томи я погледна, с показалец показа тръсване. Тя го игнорира.
— Защото Стафан не обича, а? Миризмата на цигарен дим.
Томи се облегна на кухненския стол, загледа се в пепелта и се зачуди какво ли всъщност има в нея, че да става така дълга, без да падне, махна с ръка пред лицето си.
— То и аз не обичам миризмата на цигарен дим. Особено като малък. Ама тогава не държеше прозореца отворен. А сега, гледай ти…
Стълбчето пепел падна върху бедрото на Ивон. Тя го изчисти и върху панталона й остана сива ивица. Вдигна към него ръката си с цигарата:
— Напротив, отварях. Почти винаги. Освен може би някой път, когато сме имали гости… ама ти ли, по дяволите, ще ми говориш за дим.
Томи се ухили.
— Е, не беше ли доста смешно?
— Не, никак. Представи си да беше настъпила паника. Ако всички… а онова корито, онзи…
— Купелът.
— Да, купелът. Пасторът насмалко да получи удар, беше като… целият купел почерня… Наложи се Стафан…
— Стафан, та Стафан…
— Да, Стафан. Той не е издал, че си бил ти. Каза ми колко е трудно за него, с неговите… принципи, да се изправи пред пастора и да го лъже право в очите, но той, за да те предпази…
— Е, взе да схващаш де!
— Какво да схващам?
— Че предпазва себе си.
— Той в никакъв случай не…
— Помисли малко.
Ивон дръпна дълбоко за последно, угаси цигарата в пепелника и незабавно запали нова.
— Бил… античен. Сега трябвало да се реставрира.
— И виновникът е доведеният син на Стафан. Как би прозвучало?
— Ти не си му доведен син.
— Не, но нали знаеш. Ако спомена на Стафан, че мисля да отида при пастора и да му кажа: „Аз го направих, казвам се Томи и Стафан ми е… нещо като пастрок“. Мислиш ли, че ще му хареса?
— Ще трябва да говориш с него.
— Не. Във всеки случай не днес.
— Не смееш.
— Говориш като дете.
— Ти се държиш като дете.
— Беше си смешно, поне малко, признай.
— Не, Томи. Не беше.
Той въздъхна. Не беше чак толкова тъп да не предвиди, че майка му щеше да побеснее, но все пак се надяваше тя някак да види комичното в тази случка. Ала тя беше на страната на Стафан. И Томи ще трябва да се примири с това.
Сега обаче проблемът, истинският проблем беше да си намери къде да живее. След като се оженят. Дотогава можеше да кърти в мазето в нощи като тази, когато Стафан идваше на гости. В осем щеше да приключи смяната му в Окесхув и да дойде направо тук. А Томи нямаше никакво намерение да кисне вкъщи и да слуша някакви назидания точно пък от тоя. Не.
Ето защо отиде в стаята си и взе от леглото юргана и възглавницата, докато Ивон пушеше в кухнята, загледана през прозореца. Когато се приготви, застана на вратата с възглавницата под едната мишница, навития юрган под другата.
— Добре. Аз тръгвам. Не му казвай къде съм, ако обичаш.
Ивон се обърна към него. Очите й бяха насълзени. Не се усмихна.
— Сега си като онзи път… когато дойде и щеше да… — думите засядаха в гърлото й.
Томи не помръдна. Ивон преглътна, прокашля се и го погледна със съвсем чисти очи, каза тихо:
— Томи… Какво да правя?
— Не знам.
— Дали да?…
— Не. Не и заради мен. Каквото — такова.