Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Вечер събираше дърва, като надвиваше изтощението си с упорито животинско желание за живот. Спяха седнали един до друг, сгушени до огъня, когато изобщо успяваха да заспят. Чарлс, Еди, Франклин Грейвс и Джей Фосдик се редуваха да остават на пост през нощта, макар че силите на Грейвс бързо го напускаха и понякога едва успяваха да го разбудят на зазоряване.
Огънят обикновено разтопяваше снега под себе си. До сутринта хората от отряда се озоваваха на дъното на яма, дълбока по шест стъпки и повече, и изкачването по стръмните бели стени изразходваше енергия, която не можеха да си позволят да пилеят. Стентън живееше в страх от деня, когато някой от тях щеше да се окаже твърде отслабнал, за да успее да се изкачи.
От няколко дни не бяха виждали следи от вълците — и от всякакви други зверове.
Но когато силите им започнаха да гаснат, Стентън долови промяна около себе си. Започна да чува шумове в гората — шепот, съсък на пъргаво движение между мъртвите дървета. Знаеше, че хищниците следят ранени и умиращи животни в очакване на мига, в който сами ще паднат на земята. Хората от отряда със снегоходките умираха — бавно, но сигурно — и заразените вълци бяха подушили миризмата на наближаващата смърт.
Поредното време на мрак, преобразен в пейзаж от заслепяващо бяло: Стентън приветстваше нощта дори само защото му даваше шанс да даде малко почивка на очите си. Често се чувстваше така, все едно очите му кървят или някой ги гъделичка с нож; веднъж Еди съвсем беше ослепял, макар и временно, и се наложи да се държи с една ръка за колана на Стентън, докато го следваше.
Мери се свлече на мястото до него. Свиха се под едно и също мръсно одеяло, макар и от това да нямаше почти никаква полза. Струваше му се, че вече непрекъснато е мокър, непрекъснато му е студено, непрекъснато е гладен.
Лицето ѝ беше изгоряло от слънцето, а кожата на носа ѝ се белеше. Тя бръкна в джоба си и извади парче сушено говеждо.
— Хайде на вечеря — каза тя.
Винаги казваше така, макар че това бе единственото им хранене за деня.
— Яж бавно — добави тя.
— Колко ни остава?
Болеше го, когато ядеше. Стомахът му се свиваше едновременно от глад и пристъпи на гадене. Зъбите му звъняха от студ и бяха започнали да се разпадат, след като твърде дълго време бяха живели с твърде малко храна.
— За колко дни ще ни стигне още?
Тя поклати глава.
— Не мисли за това сега. Все ще намерим нещо.
Небето бързо притъмняваше, но огънят отказваше да се разгори; дървата бяха мокри. Първо Еди се пробва с кремъка и огнивото, след него Стентън и Джей. Стентън се отдръпна и видя как слънцето потъва зад планините, видя как дневната светлина се разтапя и се оттича от небето и на мястото на изтощението му се надигна първичен страх.
— Вземи брадвата — нареди той на Джей. — Отсечи някое дърво. Отсечи клони, отсечи каквото и да е.
Сетне се отправи към гората, като подтичваше, въпреки хватката на снега, който се вкопчваше в краката му. Едва преди час му се беше струвало, че няма да може да направи и една крачка повече, но сега тялото му сякаш бе наелектризирано от страха; ако нямаха запален огън, нямаха никакви шансове. Щяха да замръзнат, докато спят. Освен това огънят държеше на разстояние вълците — или каквото и да беше онова, което ги преследваше.
Ударите на брадвата отекнаха в низината. Но бяха бавни, твърде бавни. Дори Джей да успееше да отсече някое дърво, нямаше да смогнат да го нацепят навреме. Стентън се хвърли в дълбоките сенки на горичка от мрачни, надвиснали вечнозелени дървета. Приведе се под клоните им, като опипваше земята под тях в търсене на достатъчно сухи дърва, за да горят; откри съчки и подпалки, но нищо друго, което щеше да им свърши работа за повече време. Продължи да търси, докато изгуби лагера от поглед, отчаян и почти изгубил здравия си разсъдък — от снега, от безкрайното катерене, от глада и безсмислената битка, която не спираха да водят ден след ден.
Под голям бор намери дърва, които бяха останали почти недокоснати от природните стихии, заслонени от купола, който образуваха клоните на дървото над тях. Събра толкова, колкото можеше да носи; щяха да им стигнат за един час или малко повече — достатъчно, та Джей да нацепи някое и друго дърво.