Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Той се обърна, за да се върне в лагера, и в този момент забеляза движение с периферното си зрение. Бързо, като вълк, тичащ между дърветата.
Но не бяха вълци.
Зърна друга сянка, друго нещо, притичващо около него.
Пусна дървата в снега, като задържа само една борова цепеница. Сетне удари с кремъка си срещу нея. „Запали се, проклета да си!“ Разхвърчаха се искри, които се посипаха по снега, без да запалят нищо. Пръстите му бяха вкочанени и тромави. Едва не изпусна кремъка, но го улови в последния момент.
И чу нещото зад гърба си едва броени секунди преди да забие зъбите си във врата му.
Извърна се и размаха цепеницата на сляпо, като тояга. Чу как се удари в нападателя му и видя нещо тъмно и разкривено, наполовина човек и наполовина звяр, което се отдръпна назад сред дърветата.
Някакъв демон. Чудовище.
Нямаше друга дума, с която да го нарече.
Стентън се втурна да бяга — доколкото можеше в снега, дълбок до коленете. По лицето му се стичаше пот и мигновено замръзваше, като опъваше бузите му и разкривяваше устата му в зловеща гримаса.
Паниката бушуваше в него, примесена с изумление.
Тамсен беше казала истината.
Внезапната яснота на осъзнаването го прониза като леден скрижал — и сякаш едновременно накара сърцето му да спре и разпръсна облаците над мислите му. Понякога истината беше такава. Истината не беше спасение, както му бе казал веднъж неговият дядо, а точно обратното: нещо ледено, което кара човека да се скове от ужас.
Но сега мислите му препускаха, а кръвта течеше прекалено бързо във вените му. Той се бореше да си поеме дъх, докато напразно опипваше зад гърба си за пушката. Къде беше пушката му?
Значи никога не са били глутница заразени вълци, които са ги дебнели, нападали са добитъка им и са се криели сред дърветата. Така ли?
През цялото време са били тези… неща.
Не. Не. Разумът му го предаваше. Той забави крачка и погледна с присвити очи обратно към дърветата.
Сенките се стрелкаха между тях, преобразени от снежната нощ.
Къде беше пушката му?
Едва тогава си спомни, че я бе подпрял на дънера на едно дърво в началото на гората. Щеше да му се наложи да тича, за да стигне до нея. Снегът вече стигаше до над коленете му; мракът се беше спуснал съвсем.
Хвърляше цялата си тежест във всяка следваща крачка. „Не се обръщай, просто тичай.“ Кръвта му кънтеше в ушите. А после го чу: влажно задъхано дишане, възбудено и накъсано, сякаш нещото, което го преследваше, бе принудено да си поема дъх през лепкава, прогнила влага.
Чуваше го все по-близо. То го настигаше.
Каквото и да го беше нападнало, каквото и да беше видял, то беше истинско. Те бяха истински.
„Съжалявам.“ Не знаеше за какво — за това, че не беше повярвал на приказките, които разпространяваше Тамсен сред кервана? За това, че не ги беше защитил?
За целия си живот, който не беше пропилян в грях, не съвсем, а в задушаващата прегръдка на вярата в съществуването на греха?
Вече виждаше пушката си, а зад нея различаваше и тънка струйка дим, което означаваше лагерен огън. Може би все още не беше твърде късно за него.
До пушката му оставаха броени стъпки, когато нещото скочи. Той почувства остро и болезнено опарване по прасеца си; все едно някой бе притиснал нагорещен до червено ръжен в плътта му. А сетне и изгаряща болка в десния си прасец, така че се отърколи в снега като бебе. Опита се да пропълзи напред на колене, но нещо го беше сграбчило за краката и го теглеше назад. Усети още един удар отзад по главата, а болката бе толкова силна, че сякаш го заслепиха светкавици.
Не можеше да умре по този начин.
Не и сега.
Още не.
Пръстите му едва достигнаха до приклада на пушката. Подхлъзнаха се по него, но не успяха да го уловят. Но създанието вече го беше докопало и го беше захапало за глезена — и Стентън изстена от ужас, когато видя човешки очи и човешка уста…
Каквото и да беше това нещо, някога то е било човешко същество.
Но създанието вече не беше човек. Зъбите му не бяха човешки; Стентън усети как се забиват дълбоко в кожата му, в мускулите, и между тях се показва нещо мокро и ужасяващо, което нямаше какво да е друго — освен език.
Той ритна нещото с всичка сила в лицето. То не го пусна, но за миг замря и той успя да се извърти и да достигне пушката си.
Сетне отново се претърколи по гръб, вдигна оръжието пред гърдите си и стреля право в очите на създанието.
Чудовището го пусна. Стентън не изчака да види дали е мъртво. С усилие се изправи на крака и когато отпусна тежестта си на десния, го прониза толкова силна болка, че пред очите му причерня. Видя как още от тях се събират между дърветата. Стреля отново, на сляпо, като не беше сигурен дали изобщо се цели в сенките. Спря на снега, като трепереше и губеше кръв, и ги видя да се прегрупират — като тъмен поток от тела. Отново вдигна пушката си, когато внезапно движение го накара да се обърне: едно от тях се беше нахвърлило върху него от лявата му страна, от засада, и преди да успее да се прицели, го повали по гръб в снега, а пушката изхвърча от ръцете му.