Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Пак ще те попитам — това толкова важно ли е за теб? Според мен нашето приятелство има най-голяма тежест. Ти си моят добър и верен приятел, а по-важно от това за мен няма. Мисля, че и за теб трябва да е същото. Не позволявай някакви глупости като възрастта да ни развалят отношенията.
— По-скоро бих дал да ми отсекат дясната ръка.
— Тогава престани да се тревожиш.
— Ама ти наистина ли правиш магии? — настоя той със светнали очи.
— О, небеса! — въздъхнах. — Съгласен ли си, ако ти покажа няколко от моите умения, веднъж завинаги да забравим този разговор?
Той нетърпеливо закима с глава.
В миг се пренесох недалеч от него, а той продължи захласнато да зяпа празното седло на коня ми.
— Тук съм! — подвикнах му леко.
Той се обърна и ме погледна почти ужасено.
После се втренчих в една скала недалеч от нас, съсредоточавайки Волята си. Скалата изведнъж се издигна във въздуха и увисна на около три метра над земята. Килан видимо трепереше, когато я пуснах шумно обратно на мястото й.
— А това е любимият ми номер — казах и бавно взех да се преобразявам на бяла сова. Покръжих известно време над него, поглаждайки нежно лицето му с меките пера по крилете си. После отново се превърнах в човек и се качих на седлото.
— Сега доволен ли си? — обърнах се към треперещия си приятел.
— Малко е да се каже, че съм доволен, госпойце — увери ме той. — Това е най-голямото чудо, което съм виждал през живота си.
— Радвам се, че ти хареса. Сега вече можем ли спокойно да продължим към Во Мандор? Ако побързаме, ще сварим да стигнем за вечеря.
Осемнадесета глава
Граф Мангаран почина на следващата пролет. Побързах да замина за Во Астур и да прегледам неговите останки. Исках да съм сигурна, че простото решение за отстраняване на неудобни хора, предложено от Асрана, не е хрумнало и на някой друг. След като изследвах обстойно тялото на приятеля си обаче, стигнах до извода, че смъртта е настъпила поради естествени причини.
Пройдохата Олбъртън, който беше законният наследник на Мангаран, се възкачи на трона във Во Астур, но по-голямата част от Астурия се владееше от Нерасин, племенникът на херцог Олдоран. Въпросът кой в действителност има законното право да управлява страната беше доста сложен казус. Олдоран никога не беше официално лишен от власт. Според закона управлението на Мангаран беше само регентство. Изборът между Нерасин и Олбъртън не даваше кой знае какви възможности, затова реших да стоя настрана от този заплетен случай. Главната ми задача беше да поддържам мира в трите херцогства. Ако астурианците решаха да обрекат няколко поколения на кървави вътрешни междуособици, това си беше техен личен избор и аз нямах нищо общо с него. Въпреки това реших да взема някои предпазни мерки. По мое предложение Катандрион и Королин се срещнаха тайно във Во Мандор и сключиха съюз, който имаше за цел да предотврати разпростирането на евентуални конфликти в Астурия извън нейните граници.
— Вие какво ще ни посъветвате, лейди Поулгара — обърна се към мен Катандрион, когато се събрахме в синия кабинет на Мандорин. — Двамата с Королин твърде лесно бихме могли да нахлуем в Астурия и да обезвредим двамата племенници, за да поставим на трона във Во Астур наш човек.
— Това решение никак не ми се нрави, Катандрион. Ако астурианците решат да се избиват помежду си, това си е тяхна работа. Но ако вие с Королин се намесите, това ще ги мобилизира и ще е повод за нова война, която Ктучик така силно желае. От вас се иска само да затворите границите си с Астурия и да ги оставите да се избиват помежду си. Ако се намери някой достатъчно силен, той ще успее да ги обедини отново. Тогава аз лично ще замина за Во Астур и ще убедя този приятел, че е от негов жизнен интерес да поддържа мира с вас.
Двамата с Катандрион се върнахме във Во Вакюн и той струпа войските си на границата с Астурия. Королин пък блокира южните подстъпи към размирното херцогство. Астурия се превърна в непристъпен остров и „Войната на племенниците“ можеше да се разпростре само върху нейната територия. Пратеници на Нерасин и Олбъртън взеха да шетат между Во Вакюн и Во Мимбре с нелепи предложения, но Королин и Катандрион отказваха твърдо дори да ги приемат.
2325 година завърши с шумни празненства, които се наричат Ерастиди и отбелязват прехода от една година в друга. В палата на Во Вакюн кипеше традиционното пиршество. В разгара на вечерта беше обявено, че съпругата на престолонаследника Майесерел очаква дете. Останах доволна от новината — поне в херцогство Вакюн нямаше да има боричкалия за трона.
Безредиците в Астурия достигнаха връхната си точка на следващата пролет, когато една стрела обърна хода на нещата. Тя прониза гърдите на Олбъртън и придаде съвсем нов смисъл на вътрешните междуособици. Дотогава Олбъртън владееше градовете, а Нерасин държеше под контрол по-консервативно настроената провинция. На практика Олбъртън разполагаше с хората, а Нерасин — със земята. Това създаваше някакво относително спокойствие, което аз се опитвах да поддържам. Но със смъртта на Олбъртън всичко рухна. Нерасин не нападна веднага Во Астур, а най-напред се зае да превземе по-малките градове. В ранното лято на 2326 Во Астур вече беше изолиран сред море от неприятели, а ситуацията се усложняваше още повече заради дребнавите разправии и дрязги между роднините на Олбъртън. Резултатът от всичко това беше напълно предсказуем. В началото на есента Нерасин си възвърна трона на своя чичо пияница. Точно в този момент с всички сили се намеси и Асрана, размътвайки още повече и без това мътните води на политиката във Во Астур. Не знам точно откъде й беше хрумнала идеята „да дестабилизира правителството на Астурия“, но тя я прие много присърце, пък и имаше достатъчно връзки в родината си, за да я осъществи.