Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Само ми разваляш удоволствието — намуси се Асрана.
И тъй като Мангаран така или иначе беше тръгнал към Во Вакюн, ние с Килан го придружихме, въпреки че моят сенешал — ако това изобщо е подходящо звание за Килан — беше леко смутен от присъствието на толкова много астурианци около себе си. Забелязала съм, че наследствените предразсъдъци и вражди трудно се преодоляват, а мирът беше още ново и непознато състояние за Арендия.
Не беше особено трудно да се предотврати „Войната на племенниците“, както я нарече Мангаран, защото привържениците и на двата лагера говореха охотно за битки и сражения, но опреше ли се до истинска война, те свиваха знамената. Накарах Мангаран да издири някои по-речовити последователи на Нерасин и Олбъртън. След като проведох няколко сериозни разговора с по-изтъкнатите представители на двете страни, нещата видимо се уталожиха.
Владетелите на трите херцогства приеха случилото се като знак свише. Макар и да не държах особено на това, аз неусетно се превърнах в негласно одобрен от всички председател на Съвета на арендите.
Всичко вървеше гладко през следващите няколко години. Чрез сложни комбинации от убеждаване, заплахи и открита демонстрация на сила аз успявах да поддържам крехкия мир в Арендия.
Младият Алеран — синът на Катандрион — растеше и възмъжаваше. Той се ожени малко след като навърши осемнайсет години. Неговите родители правеха всичко по силите си, за да го превърнат в истински аренд. А това ще рече благородническа кръв и пълна липса на здрав разум. Но аз също не им отстъпвах и успях да съхраня у него трезвия поглед към действителността, който му позволяваше да стои здраво стъпил на земята. Изводът на Асрана, направен по време на срещата ни във Во Мандор, все още беше в пълна сила — за мира са нужни също толкова силни владетели, както и за войната. А нищо не е по-голяма гаранция за силата на един владетел от здравият разум.
За моя най-голяма изненада, аз открих неочакван помощник в усилията си да разбия изконните арендските възгледи на Алеран за живота. Макар бъдещият владетел да посещаваше уж „леля си Поул“, аз забелязах, че той прекарва много по-дълго време с Килан. А кой може да дава по-стабилни съвети за живота от един майстор строител? Двамата с моя иконом успяхме да превърнем Алеран в наистина способен и силен владетел. „Високият стил“ на речта му не отстъпваше и на най-префинените благородници, но въпреки закостенелия архаичен език, неговият разум се развиваше в крак с времето.
Каквото и да си мислите, обаче, аз нямах нищо общо с избора му на съпруга. Това решение беше почти изцяло предопределено от политическите игри. Булката се казваше Майесерел — типичен пример за сложните имена, които обикновено се получават при сливане на имената на няколко починали деди. Въпреки това обаче тя беше прекрасно тъмнокосо момиче. Не може да се каже, че двамата с Алеран бяха луди от любов един по друг, но се разбираха добре, а според мен това е много по-сигурна основа за сполучлив брак.
Годините минаваха една след друга по обичайния си ред.
През 2324 двамата с Килан се отправихме към Во Мандор, за да навестим Мандорин и Асрана. Сутринта на втория ден от нашето пътуване най-сетне проведохме разговора, който зрееше от дълго време насам.
— Да не ти се стори оскърбително, госпойце, но двамата трябва да поговорим — започна колебливо Килан.
— Слушам те, Килан. Виждаш ми се разтревожен. Какво се е случило?
— Не твърдя, че съм най-големият умник на света — започна той, — но и последният глупак би забелязал, че ти не си като останалите хора.
— Благодаря ти, Килан — усмихнах се аз. — Карай направо, обещавам ти да не се обиждам.
— Наричат те Поулгара Магьосницата — изтърси той. — Това истина ли е?
— Това „магьосницата“ е доста неточно и пресилено. Но иначе името ми наистина е Поулгара и не отричам, че имам определени дарби, които не са присъщи на останалите хора.
— А баща ти Белгарат ли се казва?
Въздъхнах тежко.
— Боя се, че е точно така.
— И май си доста по-възрастна, отколкото изглеждаш?
— Много се надявам истинската възраст да не ми личи.
— Да не си на хиляда години? — изрече той почти обвинително.
— Не, скъпи — отвърнах търпеливо, — възрастта ми е точно триста двадесет и четири години.
Той преглътна мъчително и погледът му стана трескав.
— Това има ли голямо значение за теб, Килан? — попитах. — Дълголетието е просто наша семейна черта — някои хора живеят по-дълго от останалите, това е всичко. Вярвам, че си го виждал и при други.
— Така е, но пък триста години!