Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Ние не воюваме с Астурия, лельо Поул. Ние просто унищожаваме реколтата им. Когато започнат да измират от глад, те сами ще се справят с Нерасин.
Това беше жестока и брутална война, но пък никой не твърди, че войните са особено приятни.
Нерасин ставаше все по-отчаян, колкото повече намаляваше храната по трапезите във Во Астур. Решението, което той взе, за да се спаси от тази ситуация, беше съвсем логично, но въпреки това аз не успях да го предвидя.
Всичко стана в една бурна и дъждовна нощ. Реших да остана вкъщи, вместо да ходя до двореца. Дълго и лениво лежах във ваната и се оттеглих рано в леглото с книга в ръка.
Минаваше полунощ, когато бях грубо събудена от вика на Килан. Моята камериерка — по-малката сестра на Килан Рана — с всички сили се опитваше да не му позволи да влезе в спалнята, а той настървено я избутваше от вратата.
Измърморих нещо, което не бих написала на хартия, изхлузих се от леглото и навлякох халата си.
— Какво става тук? — попитах ядосано, отваряйки рязко вратата на стаята си.
— Всичко е заради малоумния ми брат, милейди — отвратена рече дребничката и крехка Рана. — Хич няма и да се учудя, ако е пиян.
— Махай се, Рана — каза Килан. — В двореца става нещо, лейди Поулгара — обърна се към мен той. — Най-добре е да се облечеш. Пратениците на херцога чакат в приемната.
— Какво се е случило, Килан?
— Проклетите астурианци са отвлекли сина на Негова Светлост, милейди, и херцогът моли незабавно да отидеш в двореца.
— Кажи на пратениците, че идвам веднага — отвърнах. После хлопнах вратата зад себе си и започнах да си навличам дрехите, мърморейки люти клетви. Нерасин не веднъж беше доказвал, че не се спира пред нищо. Как можах да не предвидя следващия му ход!
Похищенията отдавна играят съществена роля в международната политика, както Гарион и Се’Недра могат да потвърдят. Но отвличането на двегодишния син на херцог Алеран от двореца във Во Вакюн беше първият случай, с който се сблъсквах. Върху леглото на малкия Катандрион имаше оставена бележка и тя беше достатъчно недвусмислена. В нея се казваше, че ако Алеран не се оттегли от източната граница на Астурия, той никога повече няма да види сина си жив. Майесерел беше изпаднала в истерия, а и Алеран не беше в по-добро състояние, затова нямаше никакъв смисъл да говоря с тях. Снабдих дворцовите лекари с необходимите билки, които биха могли да повалят и кон, а сетне проведох един дълъг разговор със съветниците на младия херцог.
— Нямаме голям избор — казах накрая. — Постъпете така, както пише в бележката. После пратете депеша на херцог Королин във Во Мимбре. Кажете му какво се случи тук и го предупредете, че аз ще се погрижа за всичко. Искам вие да стоите настрана. Ще се оправя и сама и не искам някой ентусиаст доброволец да ми обърка плановете.
После се върнах у дома, за да размисля на спокойствие.
Едно светкавично решение на този случай би било твърде просто, но щеше да има краткотраен ефект. Накратко, не се бях натъквала на други „надарени“ като мен, затова не би било никак трудно да открия къде държат малкия Катандрион. Но после трябваше да се притаим и да чакаме следващия ход на Нерасин. И така, реших да сторя нещо, което задълго щеше да държи влага на така наречения херцог на Астурия. Неговото убийство би приключило успешно въпроса, разбира се, но после щеше да се наложи да се справим и с наследника му. След онова, което Нерасин направи с Асрана и Мандорин, аз вече не държах особено той да остане жив. Но развитието на събитията и загадъчното подмятане на майка, че един ден ще имам нужда от него, ме караха да размисля как да го принудя да ми играе по свирката до края на дните си и да му осигуря да доживее щастлива старост чак до осемдесет. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че спасението на сина на Алеран и „възпитаването“ на Нерасин нямаше да бъдат две отделни задачи, а щяха да са съчетани в едно.
Наемниците на Нерасин можеха да скрият момчето където си пожелаят, но това не беше толкова важно. Във Во Астур можех да разбера всичко, което ми е необходимо, без да изсичам вековния лес, търсейки безнадеждно под дърво и камък. Щом веднъж стъпех на врата на Нерасин, можех да уредя връщането на детето, без да застрашавам живота му или пък да унищожавам половината астурианска гора.
Другата ми грижа стоеше чинно пред вратата на библиотеката, точно когато се наканих да тръгвам. Червената му брада се беше наежила, ръцете му стояха решително кръстосани на гърдите, а лицето му беше като изсечено от камък.