Поулгара — магьосницата

— Ще се оправя с тях, Килан — уверих го. — А сега да вървим и да разгледаме моя дом!

Обновената къща надхвърли и най-смелите ми очаквания. Стаите дори в крилото на прислугата бяха просторни, а баните бяха удобни и разположени на подходящи места. Стените, по които преди имаше само оронена мазилка, сега бяха прясно боядисани. Дървените и мраморни подове блестяха. Навсякъде цареше достолепие и уют. Високата мраморна ограда, вековните дървета и живият плет държаха настрана всеки любопитен нос, опитал се да проникне вътре. Те придаваха на къщата вид на спокойно и уединено място.

— Прекрасна е! — поздравих васитския си приятел.

— Е, не знаех, че чак толкова добре съм се справил, госпойце — скромно отвърна Килан. — Направих, каквото можах със старата красавица, пък добавих и някои нови кътчета.

По време на пътуването бях намислила нещо, но сега не знаех как да го кажа на Килан. Накрая реших да карам направо.

— Май добре се разбираме двамата с теб, а, Килан?

— Ти си човек на думата, госпойце, хеле пък като става реч за жена. А и не искаш невъзможни неща. Ще ми се да поостана тук.

— Не се опитвай да ме ласкаеш, Килан.

Той се засмя.

— Право го казахте, госпойце, да не се церемоним много, ами да караме направо.

— Искаш ли да работиш за мен? — попитах.

— Мисля, че ще се оправя.

— Не става дума само да поддържаш от време навреме къщата. Искам да останеш за постоянно. Това е голям дом. Аз бих могла да се грижа и сама за него, ако няма кой друг, но ще ми се налага да отсъствам дълго. Затова не ми се ще къщата отново да заприлича на развалина — трябва ми иконом. Ти наемаш ли се?

— Аз не ставам за слуга, госпойце. Сигурно си видяла, че обноските и езикът ми не са от най-изисканите.

— Въпреки това още не си успял да ме засегнеш.

— Дай ми малко време, госпойце. Още не сме се опознали.

— Та съгласен ли си?

— Най-добре е да пробваме година време, милейди.

— Защо изведнъж започна да говориш така официално?

— Ами не трябва ли да се обръщам с уважение към господарката си? — отвърна.

— Нямам нищо против всичко да си остане като преди, Килан — рекох. После се огледах наоколо. Без старите боклуци и покъщнина домът ми се видя изведнъж огромен и пуст. — Май ще ни трябват прислужници, а? — попитах колебливо.

— Така си е — ухили се той. — Аз не съм най-добрият камериер, нито пък най-обученият коняр на света. А и готвенето ми не е за приказ.

Засмях се доволно, поставяйки ръка на рамото му.

— Това е твоя грижа, Килан — наеми хора, с които ще се разбираш.

Той се поклони с учудваща грациозност.

— Както наредиш, госпойце. Това ще е първата работа утре заран, след като намеря кола.

— Че за какво ти е кола?

— Нали не искаш да спиш на пода? Все някакви мебели ще ни трябват. — Той измъкна омачкани книжа от джоба си. — Сега е време да свършим и тая неприятна работа със сметките.

Двамата с Килан пазарувахме цяла седмица. Постепенно трупахме мебели, завеси, килими и различни украси, които да смекчат строгостта на дома и да покрият голите стени. Сетне започнаха да прииждат и слугите — предимно роднини на Килан. Роднинските връзки между прислугата може и да се струват нередни на някои хора, но моята странна съдба правеше това да изглежда най-естественото нещо на света. Все пак ни трябваха месеци, за да свикнем едни с други. На мен ми отне малко повече време, докато привикна да чакам някой друг да ме обслужва и да ми носи храната. Сериозен проблем се оказа само готвачката — една от многобройните братовчедки на Килан, която никак не одобряваше честите ми визити в кухнята. Но с течение на времето и това се изглади и аз заживях щастливо.