Нежният измамник
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният измамник». Краткое содержание книги:
— Още от самото начало, от първата ни среща на парахода, Рейнолд е имал намерението да се възползва от мен, за да си върне „Боньор“ и да отмъсти за смъртта на баща си. И направи точно това. Не беше нужно да отива толкова далеч, но… интимните отношения също бяха част от плана му.
— Той те обича и го заяви пред целия свят. Ти също го обичаш. А това променя нещата, нали?
— Любовта е средство за лекуване на всички болки. — Анжелика вдигна ръка и притисна уморените си слепоочия. — Но трябва да знаеш, че не е така. Има неща, за които няма лек.
— Може би не, но може би да — възрази Дебора. — Сериозно ли смяташ, че Рейнолд ще се предаде толкова лесно?
Анжелика се страхуваше точно от това, затова държеше да напусне „Боньор“ колкото се може по-скоро.
— А ти мислиш ли, че аз ще се предам толкова лесно? — попита решително тя.
Дебора въздъхна с болка.
— Разбирам, че не можеш — отговори тихо тя, — но много ми се иска да го направиш.
Настъпи утро, слънцето се издигна високо в небето и лъчите му затоплиха галериите на „Боньор“. В къщата стана толкова горещо, че трябваше да отворят всички врати, през които не влизаше слънце. Лятото беше дошло.
Анжелика стоеше в нерешителност пред гардероба си. Всички дрехи бяха черни и тя не можеше да облече нито една, защото вече не беше в траур. Единствената цветна рокля беше бледосинята сватбена роба. Ако я облечеше, щеше да се чувства ужасно неловко.
Всъщност, тя нямаше истински избор. Трябваше да се задоволи с черната рокля с най-късите ръкави, най-дълбокото деколте и най-широката пола. Тъкмо щеше да й напомня в какво положение се бе озовала не по свое желание.
Мястото, което заемаше в „Боньор“, беше същото като съдържанието на гардероба й. Тя не беше нито домакиня, нито гостенка, не заемаше определено положение, нямаше права и задължения, не можеше дори да поиска да се грижат за баща й, камо ли да я обслужат с кафе или чай. Нямаше да търпи повече. Сегашното й положение беше наистина непоносимо, особено след като бе осъзнала до каква степен се е сраснала с „Боньор“.
Тя бе започнала да се чувства като господарка, липсваха само символичните ключове, а мадам Дюло бе загатнала, че ще й ги връчи след сватбата. Сега беше твърде късно.
Анжелика почти не излизаше от стаята, в която бяха настанили баща й. Седеше до него, четеше или бродираше, бдеше над съня му. Закуската и обядът й и леката храна за болния се носеха на табла.
От време на време излизаше в галерията, за да подиша малко чист въздух и да се поразтъпче. Понякога предприемаше и по-дълги разходки из къщата. Но никъде не се спираше за дълго, защото не искаше да остави баща си сам.
Когато късно следобед се върна от една такава разходка, чу гласове от стаята на болния. Влезе забързано и замръзна на мястото си. В края на леглото стоеше Рейнолд, опрял ръце на таблата.
Сърцето й се качи в гърлото. През деня повечето обитатели на къщата бяха наминали, за да се осведомят за състоянието на болния, само Рейнолд не се беше показал.
Погледът му я прониза, ръцете му стиснаха с все сила дървения ръб, но в гласа му имаше само равнодушна учтивост.
— Добър вечер, скъпа. Дойдох да поговоря с баща ти за някои хубави неща. За гълъбите, които ще ни поднесат за вечеря, за реката и за лова в Уайт Сулфур Спрингс… както и дали първото ни дете ще бъде момче или момиче. Аз заложих всичките си пари на момче, но с удоволствие ще загубя, ако първата ми дъщеря наследи красотата на майка си.
Анжелика изгледа обвинително баща си.
— Ти си му казал, нали?
— Докато лежах тук цял ден, обмислих някои неща — отговори Едмънд Крю и обърна глава към нея. — Реших, че така е най-добре.
— Защо направи това, татко?
Крю изкриви лице и в очите му блесна болка.
— Опитах се да поправя злото, което сторих. Всъщност, то не е само едно.
— И аз съм ви искрено благодарен — обърна се към него Рейнолд. — Ще ви бъда още по-благодарен, ако сега ме извините, за да мога да поговоря на четири очи с Анжелика.
В гласа на Крю прозвуча примирение.
— Времето, когато трябваше да молите за разрешението ми, е безвъзвратно отминало.
— Въпреки това. — Рейнолд не се помръдна от мястото си и старият мъж кимна.
— Нямам нищо против. Освен това тъкмо смятах да позвъня за Тит Жан, за да ми помогне да се преоблека за вечеря. Смятам, че при всички положения трябва да запазя достойнството, което ми е останало.
Разбиране и още нещо, вероятно възхищение, блесна за миг в очите на Рейнолд. Той кимна и се обърна към Анжелика:
— Да излезем ли навън?