Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Съжалявам, синко — казва, — но сбърка с някакви си сто и трийсет хиляди или там някъде.
Тед го гледа, без да се усмихва и без да реагира на мръснишката усмивка… доколкото му е известно… но е само на осемнайсет години — твърде млад, за да бъде лъган по такъв подъл и безсмислен начин. Междувременно мръснишката усмивка на доктор номер две е започнала да помръква — той се обръща към доктор номер едно и казва:
— Виж очите му, Сам — виж какво става с очите му.
Първият лекар се опитва да светне с офталмоскоп в зениците му, ала Тед рязко отблъсква ръката му. Младежът е виждал в огледалото как зениците му понякога се разширяват и свиват — може да усети кога се случва това по треперливата пелена, която сякаш се спуска над зрението му, ала това изобщо не го интересува в момента. Сега съзнанието му е обсебено от мисълта, че незнайно защо доктор номер две се гаври с него.
— Хайде сега напишете числото на един лист — настоява. Тед. — Напишете го, за да не можете да лъжете.
Вторият лекар започва да му крещи, но той невъзмутимо повтаря изискването си. Доктор Сам слага лист хартия и писалка пред приятеля си. Той взема писалката и тъкмо ще напише нещо, когато размисля, захвърля писалката на бюрото на Сам и заявява:
— Това е някакъв евтин уличен фокус, Сам. Ако не можеш да видиш това, значи си сляп.
Тед приканва доктор Сам да си помисли за някой роднина — какъвто и да е роднина — и след секунда казва на лекаря, че си мисли за брат си Гай, починал от апандисит на четиринайсетгодишна възраст; майката на Сам наричала злочестото му братче „твоя ангел-хранител“. Този път лекарят изглежда така, сякаш са му ударили шамар. Вече е изплашен. Дали се дължи на странното поведение на зениците на Тед, или на демонстрацията на телепатичните му способности, но доктор Сам е уплашен. Няма дълбокомислено потриване на челото или изрази от рода на „Схванах картинката. Изчакай…“ Лекарят удря печат „ОТХВЪРЛЕН“ на документите на Тед (големия червен печат) и се опитва да го разкара — кой е следващият, кой иска да отиде във Франция и да посмърка малко отровен газ? — ала Тед хваща ръката му — внимателно, но в същото време здраво.
— Изслушайте ме — казва Тед Стивънс Бротиган. — Аз съм телепат. Започнах да го подозирам откакто станах на шест-седем години — достатъчно голям, за да науча думата, — и го разбрах със сигурност, когато станах на шестнайсет. Мога да бъда изключително полезен в сферата на разузнаването, а слабият ми слух и силният ми сърдечен шум няма да ми пречат за подобна длъжност. А ако се безпокоите за очите ми… — Младежът бърка в предния джоб на ризата си, вади оттам слънчеви очила и си ги слага. — Какво ще кажете?
Той се усмихва неуверено на доктор Сам. Никакъв ефект. На вратата на наборната комисия, провеждана в салона по физическо възпитание в гимназията в Източен Хартфорд, вече стои сержант и медикът му дава знак да се приближи.
— Този момък е негоден за военна служба и ми писна да споря с него. Изпроводи го навън.
Сега е ред на Тед да го хванат за ръката, но сержантът изобщо не е внимателен като него.
— Само минутка! — казва младежът. — Има и още нещо! Много по-важно от това! Не знам дали има дума за него, но…
Преди да успее да продължи, сержантът го издърпва навън и го блъска грубо по коридора покрай зяпащите момичета и момчета на неговата възраст. Има дума за това и той ще я научи години по-късно в „Синия рай“. Тя е „спомощник“ и по мнението на Пол Пимли Прентис превръща Тед Стивънс Бротиган в най-ценното човешко същество във Вселената.
Но да се върнем към онзи ден от 1916 година. На този ден той е изтикан грубо навън на гранитните стъпала пред главния вход на гимназията и сержантът му казва с ужасния си акцент:
— Дан си пусмял да улазиш пак вътре, чуече. Пръждосвай са виднага.