Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
— Дризит — промърмори той на себе си прокълнатата дума.
В този момент Дризт не вярваше, че някога ще намери дом, не вярваше, че един мрачен елф може да има място в Царствата, Повърхността или Подземния мрак. Надеждата, която Дризт винаги бе таял в умореното си сърце, сега бе изчезнала напълно.
— Възвишението на Бруенор, така се нарича това място — изрече груб глас зад Дризт. Той се извърна, с намерение да избяга, но червенобрадото джудже бе твърде близо, за да му се изплъзне. Гуенивар се втурна до него с оголени зъби.
— Отпрати котката си, елфе — каза Бруенор. — Ако и тя е толкова лоша на вкус като кучето, не искам от нея! Това е моето място — продължи той. — Бруенор съм аз, а това е Възвишението на Бруенор!
— Не виждам знак за собственост — отвърна възмутено Дризт. Търпението му се беше изчерпало от дългия път, който сега изглеждаше още по-дълъг. — Сега знам претенциите ти и ще си тръгна. Спокойно, няма да се върна.
Бруенор вдигна ръка, за да накара елфа да замълчи и за да го спре да си тръгне.
— Само купчина камъни — каза той. Това бе най-близкото до извинение, което някога бе изричал. — Казах, че е моя, но дали това я прави такава? Само една проклета купчина камъни!
Дризт повдигна глава при неочакваното отстъпление на джуджето.
— Нищо не е такова, каквото изглежда, елфе! — заяви Бруенор. — Нищо! Опитваш се да се придържаш към това, което знаеш? Но после откриваш, че знаеш не това, което мислиш, че знаеш! Мислиш, че кучето е вкусно — изглежда достатъчно вкусно, — но сега стомахът ме боли при всяко движение!
Второто споменаване на кучето предизвика у Дризт неочаквано прозрение за заминаването на Роди МакГристъл.
— Ти си го отпратил — каза Дризт, посочвайки към пътя. — Ти си прогонил Роди МакГристъл.
Бруенор почти не го чуваше и със сигурност не би признал добросърдечната си постъпка.
— Не вярвам на хора — каза той. — Никога не знаеш какви са, а когато ги разбереш, е минало твърде много време и е късно да се поправяш. Но винаги съм се доверявал на другите раси. Един елф си е елф в края на краищата, както и гномът. И орките са ми ясни — извънредно глупави и грозни. Не съм виждал някой различен, а съм виждал доста!
Бруенор потупа брадвата си и Дризт не се усъмни какво имаше предвид.
— Такова е отношението ми и към мрачните елфи — продължи Бруенор. — Никога не съм срещал мрачен елф — никога не съм искал да срещна. И кой ли иска, бих попитал? Мрачните елфи са зли и злонамерени, така ми е казвал баща ми, както и дядо ми, както и всеки друг.
Той погледна към светлините на Термалайн на брега на Маер Дуалдон на запад, поклати глава и ритна един камък.
— Сега допускам някакъв мрачен елф да дебне в долината ми и какво трябва да направя като крал? После дъщеря ми отива при него!
Неочакван блясък се появи в очите на джуджето, но той го потуши бързо, почти стеснително, когато погледна Дризт.
— Тя ме излъга в очите — никога преди не го е правила, и никога вече няма да го направи, ако е умна!
— Вината не беше нейна! — започна Дризт, но Бруенор махна енергично с ръка, за да отклони темата.
— Мислех си, че знам какво знам — продължи Бруенор след кратка пауза, а гласът му бе почти тъжен. — Светът беше достатъчно ясен. Лесно е да действаш, когато живееш в собствената си дупка.
Той погледна към Дризт, право към слабия блясък в лавандуловите му очи.
— Възвишението на Бруенор? — попита джуджето с примирено свиване на рамене. — Какво значи това, елфе, да сложиш име на една грамада камъни? Мислех, че знам, наистина, и мислех, че кучето е вкусно — Бруенор потърка с ръка корема си и продължи. — Наречи го куп камъни тогава и повече няма да претендирам за него, наречи го Възвишението на Дризт и ти ще ме изриташ оттук!
— Не бих го направил — отвърна тихо Дризт. — Не знам дали бих могъл, дори и да исках!
— Наречи го както си искаш — извика Бруенор, неочаквано натъжен. — И наречи кучето крава — това няма да промени вкуса му! — Той тръсна развълнувано ръце и се обърна, спускайки се по каменистата пътека, мърморейки на всяка стъпка. — И дръж под око дъщеря ми — чу го да казва Дризт през неразбираемите му думи, — ако е толкова глупава, че продължи да ходи из пълната със смърдящи снежни човеци и червеи планина! Смятай, че ще те държа…
Останалото заглъхна, когато Бруенор се изгуби зад завоя.