Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
И, о, аз го обичах! Обичах го толкова много, че чак болеше. Накрая всичките ни дрехи образуваха купчина на пода, но кожата му ме топлеше. Вече не знаех къде свършва моето тяло и започва неговото, но реших, че точно така искам да бъде винаги. Не исках двамата да се разделяме.
Иска ми се да имам думи, с които да опиша това, което последва, но нищо, което ще кажа, не би могло да се сравни с неговата изумителност. Чувствах се едновременно нервна, възбудена и милион други неща. Дмитрий беше проницателен и умел и безкрайно търпелив — също както при бойните тренировки. Да го следвам изглеждаше най-естественото нещо, но в същото време той искаше и аз да участвам активно. Най-после бяхме равни, от всяко докосване бликаше сила, дори от най-леката милувка на пръстите му.
Когато всичко свърши, останах да лежа до него. Тялото ме болеше… но в същото време се чувствах прекрасно, изпълнена с блажено задоволство. Искаше ми се отдавна да бях направила това, но в същото време знаех, че точно сега бе правилният момент.
Отпуснах глава върху гърдите на Дмитрий, намирайки покой в топлината му. Той ме целуна по челото и прокара пръсти през косата ми.
— Обичам те, Роза. — Целуна ме отново. — Винаги ще бъда с теб. Няма да позволя да ти се случи нещо.
Думите бяха прекрасни и опасни. Не биваше да ми казва подобно нещо. Не биваше да обещава, че ще защитава мен, не и след като се предполага, че трябва да посвети живота си на зашитата на мороите, в случая Лиса. Аз не биваше да бъда на първо място в сърцето му, както и той в моето. Затова не биваше да произнасям следващите думи, но ги изрекох.
— И аз няма да позволя нищо да ти се случи — обещах. — Обичам те. — Той впи устни в моите и целувката му погълна следващите думи, които може би щях да добавя.
След това останахме да лежим прегърнати. Не говорехме много. Можех да остана така завинаги, но знаехме, че трябва да вървим. Останалите щяха да ни търсят, за да докладвам, а ако ни завареха в това положение, нещата определено щяха да загрубеят.
И така, ние се облякохме, което не се оказа никак лесно, защото постоянно спирахме, за да се целуваме. Накрая, неохотно, напуснахме хижата. Държахме се за ръце, но знаехме, че можем да си позволим тази радост само още малко. Щом наближахме същинската част на кампуса, отново трябваше, както обикновено, да се държим делово. Но в този миг всичко в света беше златно вълшебство. Всяка моя стъпка бе изпълнена с радост, а във въздуха сякаш се носеха нежни звуци.
Разбира се, в главата ми не спираха да кръжат въпроси. Какво се бе случило преди малко? Къде остана прословутият ни самоконтрол? Но в момента не ми пукаше. Тялото ми още беше топло и още го желаеше и… внезапно спрях. Друго чувство — много неприятно — се промъкна изведнъж в мен. Беше странно, все едно ми се догади и в същото време кожата ми настръхна. Дмитрий също спря и ме изгледа озадачено.
Блед, леко сияещ силует, се материализира пред нас. Мейсън. Изглеждаше същият, както винаги — или може би не съвсем? Обичайната тъга беше там, но виждах още нещо, нещо, което не можех напълно да разбера. Паника? Объркване? Почти можех да се закълна, че беше страх, но честно, от какво би могъл да се бои един призрак?
— Какво има? — попита Дмитрий.
— Виждаш ли го? — прошепнах. Дмитрий проследи погледа ми.
— Да виждам кого?
— Мейсън.
Тревожното изражение на Мейсън потъмня. Макар и да не успявах да го определя точно, знаех, че не означава нищо добро. Отново ми се повдигна, но някак си бях сигурна, че това усещане няма нищо общо с него.
— Роуз… трябва да се връщаме… — рече Дмитрий предпазливо. Той все още не можеше да приеме, че виждам духове.
Но аз не помръднах. Лицето на Мейсън ми казваше още нещо — или поне се опитваше. Тук имаше нещо, нещо много важно, което трябваше да знам. Но той не можеше да го изрече.
— Какво? — попитах го. — Какво има?
По лицето му премина сянка на объркване. Той посочи зад мен, сетне отпусна ръка.
— Кажи ми. — Безпокойството ми бе отражение на неговото. Дмитрий местеше поглед от мен към Мейсън, макар че за него Мейсън навярно беше само едно празно място.
Бях прекалено концентрирана върху Мейсън, за да се тревожа какво може да си помисли Дмитрий. Тук имаше нещо. Нещо голямо. Мейсън отвори уста, искаше да заговори, както предишните пъти, но не можеше да изрече думите. Само че този път, след няколко мъчителни секунди, най-сетне успя. Думите бяха едва доловими.