Кървавото евангелие

На няколко крачки пред тях Рун не си беше направил труда да облече палто и крачеше с развяващо се черно расо и отпуснати бели ръце. Като че ли се чувстваше толкова добре, колкото и на трийсет и седемте градуса в Масада. В едната си ръка носеше дългия кожен цилиндър, който им беше дала Надя в Германия. Ерин нямаше представа какво има вътре и подозираше, че Рун също не знае. Преди да му го връчи, Надя беше запечатала цилиндъра със златист восък и бе сложила папски печат — два кръстосани ключа, вързани с връв, и с тройната папска корона над тях.

— Добре, Рун. — Джордан настигна свещеника и закрачи от дясната му страна. — Защо сме тук? Защо дойдохме в този замръзнал парк?

Ерин мина от лявата страна на отец Корза, за да чуе отговора. Той им беше казал само, че ще летят до Санкт Петербург, тъй като руските войски може да са донесли книгата в града след края на войната. Ерин също беше стигнала до това заключение. Представи си мъртвия руски войник в бункера и си спомни как Надя четеше заповедта на кирилица. Войникът беше изпратен от този град.

Ерин знаеше също, че руснакът е имал жена и дете — дъщеря, която може би все още живееше в Санкт Петербург, без да подозира, че някакви непознати знаят повече от самата нея за смъртта на баща ѝ.

Бе доволна, че даде на Надя писмата от бункера, за да ги предаде на брат Леополд. Може би усилията им щяха да дарят известен покой на жената.

— Рун? — настоятелно го подкани тя. Имаше право да знае повече.

Свещеникът спря и погледна през покритите със сняг могилки към група голи дървета. Вятърът се мъчеше да откъсне няколкото оцелели разкъсани листа, които продължаваха упорито да се държат за клоните.

— Дойдохме тук да помолим за разрешение да търсим книгата на руска земя.

— Защо? — попита Джордан. — Мислех си, че сангвинистите не искат разрешение.

Безизразното лице на Рун не издаваше никакви емоции, но Ерин долови страха му. Изобщо не искаше да си помисля, че съществува нещо толкова ужасно, което да уплаши дори свещеника.

— Санкт Петербург не е наша територия — загадъчно отвърна той.

— Тогава чия е? — поинтересува се Джордан. — След падането на Берлинската стена Римокатолическата църква отново има присъствие тук.

Ерин пъхна ръце още по-дълбоко в студените джобове на палтото и се загледа към края на алеята. Там се издигаше голяма бронзова статуя на жена с широка пола, вдигнала нещо в ръцете си. Ерин примижа, но не успя да различи предмета. Огледа се. Беше решила, че това е градски парк, но над мястото витаеше тъга. Не можеше да си представи деца да си играят тук.

— Тук на власт е витандусът — отвърна Рун. Той докосна кожения цилиндър, преметнат през рамото му, сякаш да се увери, че не го е изгубил. — А витандусът не изпитва любов към църквата ни. Когато дойде, не му казвайте нищо за нашата мисия, нито за себе си.