Кървавото евангелие

Това бяха определенията, използвани от повечето историци за Григорий Ефимович Распутин. Той бил монах мистик, за когото се носели слухове, че бил голям лечител. Съдбата му била свързана с цар Николай II и семейството му. В началото на миналия век той използвал способностите си, за да спечели благоволението на царското семейство — обявил, че е единственият, който може да помогне на царския син да се излекува от хемофилия. Заради грижите, които полагал за престолонаследника, царят си затварял очите за сексуалните му оргии и политическите машинации, докато накрая един британски шпионин и група руски аристократи не го убили.

Или поне си помислили, че са го убили.

Естествено, Рун знаеше много повече.

Той пое дълбоко дъх. Студеният въздух имаше свеж привкус на сняг, на попарени от скрежа листа и тънък намек за стара смърт.

Намираше се в Русия.

От сто години не беше вдишвал нейния аромат.

Междувременно Джордан си оставаше бдителен както винаги и оглеждаше парка.

Рун проследи погледа му. Вниманието на войника се задържа върху тъмните стволове на дърветата, ниската каменна стена и плинта, поддържащ статуята — местата, където можеше да се скрие евентуален неприятел. Рун оцени предпазливостта и подозрителността му — това бяха две много ценни черти, когато се намираш на руска земя. Но техният противник още не беше дошъл. Все още бяха в безопасност, може би за още няколко минути.

Спряха при мрачната тъмна статуя на жена, която се взираше в далечината, предлагайки на изгубените граждани на Санкт Петербург венец, символа на скърбящата родина.

Джордан задуха в ръцете си, за да ги стопли — жест, който говореше за човешката му природа и огъня, горящ в него. После се обърна към Рун.

— Распутин не беше ли умрял през Първата световна война?

— Бил е убит — отвърна Ерин. — Отровен с цианкалий, прострелян четири пъти, пребит с бухалка, увит в килим и хвърлен в река Нева, където уж се удавил.

— И е оцелял след всичко това? — саркастично рече Джордан. — Прилича ми на истински стригой.

Ерин поклати глава.

— Има много негови снимки, правени през деня.

Рун се опита да се съсредоточи въпреки непрекъснатото им дърдорене. Чу някакво създание да шумоли сред дърветата на няколко метра от тях. Но това бе просто полска мишка, търсеща зърна преди зимата да е затрупала всичко със сняг. Надяваше се създанието да намери препитание.

— В такъв случай какво е той? — попита Джордан.

Рун въздъхна. Само отговорите можеха да ги накарат да млъкнат.

— Навремето Григорий беше сангвинист. Заедно с него и с Пиер бяхме дълги години в една триада, преди да бъде отхвърлен от духовенството.

Джордан се намръщи.

— Значи орденът ти го е изхвърлил, а после го е наказал с вечно прокуждане?

— Витандус — напомни му Ерин.

Войникът кимна.

— Нищо чудно, че не обича църквата. Май няма да е зле да поработите по-сериозно върху имиджа си.

Рун им обърна гръб.

— Това не е единствената причина за омразата му към църквата.