Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
— Това бяха много дълги двайсет и четири часа.
— Чудя се какво ли предстои — рече Ерин.
— Нов теренен обход със забавните ни водачи Рун и Надя.
— Надя не е от най-забавните. — Ерин дръпна завивката над кръста си. — Мисля, че щеше да ме убие в църквата.
— Аз пък си мислех, че блъфира.
Ерин докосна шията си.
— Не вярвам, че Надя блъфира изобщо.
Джордан също не вярваше.
— Имах чувството, че ако искаше, можеше просто да ни смачка като буболечки и да наеме някого да изчисти петната.
Ерин се ухили.
— Това трябваше да прозвучи ободряващо, така ли?
Той я погледна.
— Поне се имаме един друг.
Прозвуча толкова сладникаво, та му се прииска да можеше да си вземе думите обратно.
— Но аз почти не те познавам — възрази тя.
— Какво искаш да знаеш? — Той нагласи възглавницата под главата си. — Човешко същество. На трийсет и пет. Професионален войник. Роден съм в Айова. Трети син. Майка ми роди пет хлапета. Любимият ми цвят е зеленият.
Ерин се усмихна и поклати глава.
— Не е достатъчно ли? — Джордан реши да продължи, просто да каже истината. — Жена ми Керън също служеше в армията. Умря преди около година. Убиха я в бойна акция. — Гласът му се стегна около мъчителния спомен, но той не се отказа. — Нямаме деца, макар че исках три. А сега е твой ред. Деца? Съпруг? Братя или сестри?
— Не мога да играя тази игра. — В очите ѝ за миг проблесна болка и тя се извърна.
Значи семейството е недосегаема зона. Ясно. Избра по-лесен въпрос.
— Дори за любимия цвят ли? Това не е държавна тайна, нали така?
Тя отново се обърна с лека усмивка, сякаш оценяваше усилията му.
— Сепия.
— Сепия? — Той я погледна. — Това е кафяво, нали?
— Сиво-кафяво. Първоначално са го получавали от мастилото на сепия. Оттам и името.
Искрените ѝ кехлибарени очи се взираха в неговите. Или бяха с цвят сепия?
— Ето виждаш ли. Не е зле като начало. — Той се размърда, мъчейки се да измисли друг въпрос. — Да си представим, че днес е събота и си у дома. Какво щеше да правиш?
Тя погледна смутено палтото.
— Щях да ям „Лъки Чармс“ и да гледам анимационни филми.
— Изобщо не очаквах такъв отговор. — Представи си я седнала по пижама, с купа зърнена закуска в скута и рисувани филмчета по телевизията. Доста добър начин да започнеш уикенда.
— Прихванах го от съквартирантката си от колежа, Уенди. Казваше, че трябва да изгледам много филмчета, за да наваксам.
Предвид шантавото ѝ детство Уенди явно е била права.
— Е — рече Ерин, — сега е твой ред. Какво би правил през мързеливата съботна сутрин?
— Щях да спя. — Искаше му се да има по-остроумен отговор.
Тя го погледна виновно.
— Съжалявам, че те събудих.
— Аз пък не. — Той се пресегна и махна влажен кичур коса от бузата ѝ, готов да се дръпне и при най-малкия знак от нейна страна, че жестът му не е добре дошъл.
Вместо това тя затвори очи и отпусна глава върху ръката му.
Той се наведе над коженото палто и я целуна. Направи го без да мисли, сякаш на устните му им е било писано да са там.
Тя тихо въздъхна и обви ръце около врата му.
Рун се събуди от лимонената миризма на почистващ химикал. Постави длан върху гърдите си и си припомни какво се бе случило.
Надигна се на лакът. Беше в спалня със спуснати бели завеси, които спираха слънчевите лъчи. На няколко крачки от него на дървения под лежеше жена. Надя. Сега си спомняше. Надя. Емануел. Бункерът. Заслуша се за сърцата на Ерин и Джордан и ги чу от другата страна на стената. Тихите им гласове го успокоиха.
Стана, като се подпираше на таблата на леглото.
Надя се размърда и се протегна като събуждаща се котка.
— По-добре ли си?
Рун се изправи, олюлявайки се.
— Раниха ли те?
— Само в крака. — Тя също се изправи, но доста по-лесно от него. — Ще се оправя.
Рун ѝ завидя.
— А другите?
— Войникът е късметлия — рече тя. — Жената е талантлив стрелец дори с пистолет, освен това знае кога да се снишава.
— Пиер? — Рун огледа полутъмната стая.
— Отиде си. — И Надя му разказа всичко, което се бе случило, след като Рун бе прострелян в гората.
Тогава той зададе най-тревожния въпрос.
— Откъде Белиал са разбрали къде се намираме и къде да ни устроят засада?
Заминаването на екипа от Йерусалим беше известно единствено на кардинала и най-тесния му кръг.
Надя въздъхна загрижено.