Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Рун не каза нищо. И една-единствена дума щеше да разгори тлеещия гняв на Григорий.
— Четири години непрестанна касапница. Не тежат ли тези гробове върху съвестта на вашия кардинал?
— Съжалявам — каза Ерин. — За загубите.
— Дори детето може да се извини, Рун. Виждаш ли? — Григорий посочи към колата, която чакаше при входа на гробището. — Няма ли да спасим горките ти спътници от студа? Личи им колко страдат от него.
Рун хвърли бърз поглед към Ерин и Джордан. Наистина изглеждаха ужасно премръзнали. Самият той имаше толкова малко общо с хората, че често забравяше колко са крехки.
— Ще гарантираш ли безопасността ни?
— Не повече, отколкото ти моята. — Вятърът разпиля тъмната коса на Григорий по бялото му лице. — Трябва да знаеш, че сега аз избирам времето на смъртта ви.
Джордан прегърна Ерин през рамо. Тя не се облегна на него, но пък и не се дръпна. Обърна се към Рун и Распутин, доловила напрежението на старата вражда помежду им, примесена с уважение, може би дори и с някакво мрачно приятелство.
Тонът на Джордан беше лек.
— Какво ще кажете да поговорим за неизбежната ни гибел някъде на топло?
Веждите на Распутин се повдигнаха високо при думите му, после той отметна глава назад и се разсмя. Смехът му беше дълбок, весел и изобщо не на място в покритото със сняг гробище, особено след заплахата да ги убие. Джордан вече разбираше защо са го наричали Лудия монах.
— Този ми харесва. — Распутин го тупна по гърба с широката си длан и едва не го просна на земята. После се усмихна на Ерин. — Но не толкова, колкото тази красавица.
Джордан никак не хареса тона му.
Рун пристъпи между тях.
— Може би спътникът ми е прав. Можем да намерим по-подходящо място за нашия разговор.
Распутин сви рамене и ги поведе обратно по алеята към очакващата ги кола. Когато стигнаха до нея, той даде знак на Джордан и Ерин да седнат отпред. Двамата с Рун се настаниха на задната седалка.
Джордан отвори вратата и отвътре го лъхна топла вълна. Миришеше на водка и цигари. Качи се преди Ерин, за да седне между нея и шофьора на Распутин.
Шофьорът протегна ръка. Изглеждаше на около четиринайсет и снежнобялата му ръка бе по-студена от тази на Джордан.
— Казвам се Сергей.
— Достатъчно голям ли си, за да караш? — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да се спре.
— По-голям съм от теб. — Момчето говореше с лек руски акцент. — А може би и от майка ти.
Джордан изведнъж изпита носталгия по картечния си пистолет, ножа си и дните, когато всичките му врагове бяха човешки същества.
47.
Докато големият седан се отдалечаваше от гробището, Ерин задържа разперените си пръсти пред духалката на парното. Джордан беше сложил ръка на облегалката зад гърба ѝ. Той беше единственият в колата, на когото имаше доверие — а всъщност почти не го познаваше.
Но поне беше човек.
Точно в момента това означаваше адски много за нея.
Рун и Распутин разговаряха с умерен тон отзад. Колкото и прилично да звучаха, личеше си, че спорят, макар Ерин да не разбираше нито думичка руски.
Колата пътуваше по привечерните улици, ярко осветените руски фасади надничаха като къщи от приказките през снежната вихрушка. До падането на нощта оставаше най-много час. Ако от Белиал ги бяха проследили в Русия, дали щяха да атакуват отново след падането на нощта? Дали Распутин беше във война и с тях, както със сангвинистите?
Отговорите трябваше да почакат, докато не успее да откъсне Рун от Распутин.
След десетина минути колата спря пред великолепна руска църква. Ерин приближи лице до прозореца, за да я разгледа по-добре.
Куполи във формата на луковици, украсени със златни кръстове, се издигаха към небето, всеки по-пленителен от предишния — два позлатени, един в най-различни ярки цветове, други сини, покрити със златни, бели и зелени инкрустации. По фасадата имаше колони, арки и огромна мозайка с Исус, окъпан в златна светлина. Целият този разточителен разкош я остави без дъх.
— Великолепно е, нали? — с трепет попита шофьорът.
— Зашеметяващо — съвсем честно призна тя.
— Пред вас е църквата „Спасител на пролятата кръв“ — каза Распутин и се наведе напред. — Издигната е на мястото, на което беше убит цар Александър Втори през хиляда осемстотин осемдесет и първа. Но той не беше последният Романов, станал жертва на гнева на народа. Вътре ще видите калдъръма, оплискан някога с кръвта на Александър.
Въпреки богатата си история църквата изгуби част от великолепието си в очите на Ерин, докато слушаше Распутин. Беше виждала достатъчно камъни с петна от кръв по тях — даже предостатъчно за цял един живот. Въпреки това отвори вратата и излезе на ледения вятър. Беше станало още по-студено, отколкото на гробището. Загледа се към мръсносивите преспи, навети покрай стената на църквата от силния вятър, духащ от минаващата наблизо река.