Град на паднали ангели

присъствие?

Жената премрежи клепачи.

— Да. Нейната кръв е у мен и усещам, когато тя е наблизо. Както сега.

Изабел не можа да се въздържи и ръката й се изстреля към висулката. Тя светваше и

угасваше, откакто бяха влезли в сградата. Изабел беше решила, че пулсира заради

демоничната кръв в мъртвите деца, но присъствието на Велик демон беше много по-логично

обяснение.

— Тя е тук? Къде е?

Жената изглеждаше вече много отнесено.

— Горе — каза тя неопределено. — С момчето вампир. Онзи, който излиза през деня. Тя ни

изпрати да й го доведем, но той е защитен. Не можехме да го докоснем. Онези, които

отидоха за него, умряха. После брат Адам се върна и каза, че свят огън пази момчето. Лейди

Лилит се ядоса. Тя го уби на място. Извади късмет да умре от нейната ръка, това е голяма

чест — гласът й затрепери. — А тя е умна. Лейди Лилит. Откри друг начин да примами

момчето…

Камшикът падна от внезапно омекналата ръка на Изабел.

— Саймън? Примамила е Саймън тук? Защо?

— Никой, който тръгне срещу нея — издиша жената, — няма да се върне…

Изабел падна на колене и вдигна камшика си.

— Престани — каза тя с разтърсващ тон. — Спри да дрънкаш и ми кажи къде е. Къде го е

завела? Къде е Саймън? Кажи ми или ще…

— Изабел — каза сериозно Алек. — Из, няма смисъл. Тя е мъртва.

Изабел се втренчи в жената невярващо. Изглежда беше умряла между две вдишвания, очите й

бяха широко отворени, чертите на лицето й бяха отпуснати. Сега вече се виждаше, че

въпреки глада, опадалата коса и синините, тя вероятно е била много млада, на не повече от

двайсет.

— По дяволите!

— Не разбирам — каза Алек. — Какво може да иска Велик демон от Саймън? Той е вампир.

Вярно, силен вампир, но…

— Знакът на Каин — каза Изабел разсеяно. — Трябва да има нещо общо със Знака. Трябва.

— Тя тръгна към асансьора и натисна копчето. — Ако Лилит наистина е била първата жена

на Адам, а Каин е бил син на Адам, то Знакът на Каин трябва да е стар колкото нея.

— Къде отиваш?

— Тя каза, че са горе — отвърна Изабел. — Ще претърся всеки етаж, докато го намеря.

— Тя не може да го нарани, Изи — каза Алек с разумния тон, който Изабел мразеше. —

Знам, че се притесняваш, но той има Знака на Каин, той е недосегаем. И Велик демон не

може да го нарани. Никой не може.

Изабел се намръщи на брат си.

— Тогава за какво мислиш, че й е притрябвал? За да има кой да й взима прането от

обществената пералня през деня? Сериозно, Алек…

Чу се звън и стрелката над най-далечния асансьор светна. Изабел тръгна към вратата, когато

тя започна да се отваря. Оттам нахлу светлина… и след светлината вълна от мъже и жени —

без коси, изпити и облечени в сиви анцузи и маратонки, се изсипаха навън. Те размахваха

импровизирани оръжия, събрани от строителните отломки: назъбени парчета стъкло,

счупена арматура, бетонни блокове. Не издадоха нито звук. В пълна тишина и по зловещ