Град на паднали ангели

бие като неговото, сякаш всяко отделно тупкане пасваше идеално с нейното.

Той трябваше да е някъде там. Като Себастиан в стъкления си затвор. Трябваше да има

начин да стигне до него.

Лилит гледаше надвесения над Себастиан Саймън, тъмните й очи бяха широко отворени и

втренчени в него. Сякаш Клеъри и Джейс изобщо не бяха там.

— Джейс — прошепна Клеъри, — Джейс, не искам да гледам.

Тя притисна гърба си към него, сякаш се опитваше да се сгуши в ръцете му и се престори, че

трепери, когато ножът одраска гърлото й.

— Моля те, Джейс — прошепна тя. — Ножът не ти трябва. Знаеш, че не мога да те нараня.

— Но защо…

— Искам само да те погледна. Искам да видя лицето ти.

Тя усети как гърдите му бързо се надигнаха и спаднаха.

Тръпка премина през него, сякаш се бореше с нещо, съпротивляваше се. После се раздвижи,

само както той можеше — леко като проблясване на светлина. Задържа дясната си ръка

около нея, а с лявата прибра ножа в колана си.

Сърцето й заби лудо. Мога да избягам, помисли си, но той щеше да я хване; после моментът

отмина. Секунди по-късно ръцете му бяха отново около нея, дланите му хванаха ръцете й и я

завъртяха. Тя усети как пръстите му проследиха гърба й и голите й треперещи рамене, когато

я обърна с лице към себе си.

Сега тя не виждаше Саймън и жената демон, макар че още усещаше присъствието им зад

гърба си; от това по гръбнака й полазиха тръпки. Вдигна поглед към Джейс. Лицето му й

беше толкова познато. Чертите му, начинът, по който косата падаше на челото му, бледия

белег на едната му скула и още един на слепоочието му, миглите му, с един тон по-тъмни от

косата му.

Очите му бяха с цвят на светложълто стъкло. Това беше различното, помисли си тя. Той все

още изглеждаше като Джейс, само очите му бяха ясни и безизразни — тя сякаш гледаше през

прозорец в празна стая.

— Страх ме е — каза Клеъри.

Той погали рамото й и тръпка премина по нервните й окончания; стана й лошо, когато

осъзна, че тялото й все още реагираше на докосването му.

— Няма да позволя да ти се случи нищо.

Тя впери поглед в него. Наистина го вярваш, нали? Сякаш не виждаш противоречието между

действията и намеренията си. Някак тя ти е отнела тази способност.

— Няма да можеш да я спреш. Тя ще ме убие, Джейс.

Той поклати глава.

— Не. Тя не би направила това.

На Клеъри й се прииска да изкрещи, но запази гласа си предпазлив, внимателен, спокоен.

— Знам, че си някъде там, Джейс. Истинското ти аз. — Притисна се още по-плътно към

него. Токата на колана му се заби в талията й. — Можеш да я победиш…

Не трябваше да казва това. Джейс се напрегна и тя видя как в очите му проблесна страдание

— приличаше на животно в капан. В следващия миг страданието се превърна в

непоколебимост.

— Не мога.

Тя потръпна. Изражението му беше ужасно. Толкова ужасно. Когато тя потрепери, погледът

му омекна.

— Студено ли ти е? — попита той и за миг прозвуча отново като Джейс, загрижен как се