Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Голяма победа! — подметнах саркастично. — От която положението не става по-малко отвратително. — Поех дълбоко въздух и бавно издишах. — И какви пари ще ми оставят?
— Осемстотин хиляди долара — отвърна Магнум, — плюс по една кола, мебелите и личните ви вещи; оставят ти и разписките за ония дадени назаем пари, които си включил в описа. Има ли събираеми сред тях?
Спрях за миг да си ги припомня. Бяха три на брой, най-голямата на името на Елиът Лавин, задължен ми с два милиона. Едно време Елиът Лавин бе основната ми миша дупка, откъдето получавах обратно милиони в брой. В ония времена беше легендарна фигура в света на конфекцията и преди да навърши четиридесет, се бе вече издигнал до президент на фирмата „Пери Елис“. Но същевременно бе наркоман от световна класа, пропаднал комарджия и сериен курвар (тъкмо поради това толкова си бяхме паснали), та успя накрая да изгуби всичко, включително и работата си. Не бяхме разговаряли, откакто бях изтрезнял, но бях убеден, че и да иска — не може да ми се изплати. Беше банкрутирал напълно.
Втората по големина сума — четвърт милион долара — ми я дължеше Вигвам. Уви, той бе по-банкрутирал и от Елиът, така че и с него нямах никакъв шанс. Последният бе доктор Дейвид Шлесинджър, офталмолог от Лонг Айлънд, женен за Дона, приятелка от детинство на Графинята. Дейвид беше що-годе свестен човек, но Дона през повечето време си беше чиста курва. Той обаче бе в състояние да си върне борча и бях убеден, че ще го стори. Та нали аз му бях заел сто и двадесетте хиляди, с които откри клиниката си и сега се валяше в мангизи.
Най ми беше жал обаче за Елиът Лавин. Ако все още имаше пари, сто на сто щеше да ми се издължи! Двамата бяхме нещо като кръвни братя. Веднъж аз му спасих живота, когато насмалко не се удави в плувния ми басейн. Най-смешното бе, че въпреки рушветите в брой Агента маниак и Копелето така и не проявиха особен интерес към Елиът. А и аз не настоявах. Щом не питат, ще си трая.
— Едната, за сто и двайсетте хиляди, може и да свърши работа — рекох. — Другите са без всякаква стойност. Пък и какво значение има. Със скоростта, с която харча парите, след шест месеца пак ще съм без пукнат цент.
— Ами ще се наложи да понамалиш разходите — отряза Магнум. — И на Надин кажи да се ограничава! Няма майтап, Джордан: време е да си седнеш на задника.
Поклатих глава в знак на отказ.
— И дума няма да кажа на Надин по въпроса. Колкото и да я мразя, не желая да я тревожа. Пък и все пак ми остава повече от година да реша къде ще живее тя с децата, и ти гарантирам, че ще имат прекрасен дом, та ако ще чудо да стане.
Магнум сви устни и кимна като някой онколог, комуто предстои да съобщи на пациента си, че не му остава много:
— За съжаление ще трябва да й го съобщиш доста по-рано, отколкото си мислиш. Понеже Джоел настоява и тя да подпише споразумението.
— Ебаси и гадостта! — креснах. — Що за отвратителен ден! — И поклатих съкрушено глава. — Кога ще трябва да й го кажа?
А той, с едва проличала усмивка:
— Още днес.
Когато се обадих на Графинята да й съобщя, че трябва да се отбия да поговорим за нещо, останах шокиран от факта, че не ми каза да вървя да си го начукам. Да не забравяме, че беше от Бруклин, а като имаме предвид естеството на последния ни разговор, една препоръка да си го начукам бе бруклинският еквивалент на израза „Смятам, че засега ще е най-добре да разговаряме чрез адвокатите си“. Но само след няколко часа, когато влязох малко преди пет и децата се хвърлиха в обятията ми с викове „Тати си дойде! Тати си дойде!“, бях още по-шокиран от неподправеното щастие на Графинята от това, че децата толкова ме обичат.
Сложен характер бе тя и при цялата ми злоба и презрение все още има една част у мен, която и досега изпитва благоговение към нея. Беше се самообразовала, самоусъвършенствала и — за добро или зло — се бе стремила към съвършенство във всяка една област на живота. В ред отношения притежаваше всичко онова, което аз никога няма да имам: идеална красота, тотална самоувереност и една непробиваема емоционална броня, която я прави неуязвима. В някои други отношения обаче аз притежавах неща, които тя никога няма да има: житейски опит, финансова независимост и прекомерна емоционална уязвимост.
На друго място и по друго време сигурно щяхме да сме в пълна хармония един с друг. Казвам го, понеже в крайна сметка нас ни довърши не липсата на обич, а онези неща, на които обичта ни стана жертва — парите, дрогата, разгулният живот, самозваните ни приятели. И, естествено, „Стратън“ — отровното дърво, което раждаше единствено отровни плодове, включително и плодовете на брака ни. Само децата се бяха отървали без душевни травми — факт, за който вечно ще благодаря на Бога.