Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
На една от странните скулптурни, с които беше пълен холът на Лили.
— Голем — прошепна Ума.
Върху лицето й се бе изписало страхопочитание.
Паху, който изглеждаше така, сякаш както в комиксите около главата му кръжат птички, погледна Ума и примига. Сетне се обърна.
Понякога, в наистина тежки нощи, и досега чувам писъците му.
Голем се пресегна и сграбчи дребосъка в безформените си ръце. Хвана дребния нацист за раменете и го измъкна навън в нощта. Припълзях малко по-напред и видях — късмет? съдба? предопределение? — че микробусът е спрял насред улица в порутен промишлен квартал. Тук бе малко вероятно на нас да се натъкнат минувачи.
Паху ритна голем, но макар и да го улучи, съществото не усети нищичко дори когато онзи го удари с все сила в слабините. Голем, който не носеше никакви дрехи, беше не само безлик, но и безполов. При всички положения ритниците не предизвикаха видима реакция.
Освен ако не сметнете за реакция това, че голем откъсна дясната ръка на Паху. Някои сигурно ще решат, че е реакция, за мен обаче си беше чисто съвпадение.
Паху се разпищя като обезумял, а от рамото му рукна фонтан от кръв. Голем подържа-подържа ръката, сетне я метна встрани. Тъй като съществото нямаше очи, не разбирах как вижда какво прави (не разбирах, естествено, и как е възможно изобщо да съществува, но защо да питаме защо?), но явно имаше някакъв усет за зрителна естетика или за симетрия, защото след миг изтръгна и втората ръка на дребосъка.
Да ви призная, писъците на Паху не станаха по-силни. Всъщност и нямаше как да станат. Голем пусна дребосъка и той тупна с трясък на земята. Затъркаля се и се загърчи по улицата, а кръвта продължаваше да шурти, сякаш той беше някакъв причудлив музеен експонат на Деймиън Хърст. Голем продължи да стои, хванал за кутрето откъснатата ръка на Паху.
Лили успя да допълзи при мен. Ума гледаше с отворена уста и не се беше помръднала. Лили се понадигна и надзърна през дупката в микробуса.
— О, мили боже! — възкликна тя.
Вдигна ръка и направи някакъв знак на голем. Без да обръща внимание на Паху, който продължаваше да се гърчи на земята и да пищи, съществото тръгна към микробуса. Затаих дъх: не проумявах как изобщо може да съществува такава чудесия. Голем всъщност нямаше кожа — беше направен само от пръст и глина. Когато се пресегна да извади Лили от микробуса, видях колко груби са пръстите му — като на Хомър Симпсън64. Погледнах надолу — ходилата му бяха без пръсти и приличаха на калъпи глина.
Голем вдигна Лили и изненадващо нежно я сложи на тротоара. Коленете й се подкосиха лекичко и голем начаса я хвана за гърба, за да не падне.
Олюлявайки се, Лили отиде при Паху, който лежеше в локва кръв, а голем я последва като покорно пале. Паху бе престанал да се мята и гърчи, но пак крещеше и стенеше. Лили коленичи до него, като внимаваше да не стъпи в локвата кръв, която ставаше все по-голяма. Той се извърна към нея, но не съм сигурен, че е бил в състояние да я види.
Възрастната жена го заплю в лицето.
Изправи се и отстъпи назад. Голем я заобиколи и вдигна с огромно безформено ръчище дребосъка, като го хвана за гърлото. Паху се разтрепери, макар че така и не разбрах дали от страх или от шока. Голем вдигна и другата си ръка и покри с квадратните си пръсти очите на дребосъка.
Стисна дланта си в юмрук и прекърши врата на Паху. Дори и той да е издал някакъв предсмъртен звук, го е чул само голем — ако изобщо имаше уши и чуваше.
Лили погледна към улицата — задаваше се кола. Но за свой късмет хората в нея свърнаха в друга посока. Лили тръгна към микробуса, голем отново я последва, като вървеше на крачка зад нея. Само при вида на съществото се разтреперих като листо от ужас.
— Да тръгваме! — подкани Лили. — Няма много време, чака ни работа.
19.
Предното стъкло беше счупено, половината странична стена я нямаше, таванът беше направен на решето от куршумите, но нямахме друг избор — трябваше да се върнем някак в жилището на Ума в Ийст Енд. Другите бабаити от Тулий не бяха разчленени с толкова любов, както Паху, но всички до един определено бяха много мъртви. Оставихме труповете на улицата в квартал на име Тотнъм, където, както ме уведоми Лили, „никой няма да ги забележи“, угасихме фаровете и подкарахме по страничните улички. Ако ни спреше някое ченге, тежко ни: щеше да се наложи да обясняваме надълго и нашироко какво правим. Да не говорим пък за глинената грамада отзад.
64
Герой на рисувано филмче. — Б.пр.